Последна саможертва

Той премести погледа си върху нас и изражението му тутакси стана много по-студено.

- Отговорихме на всичките ви въпроси, при това по сто пъти.

- Не на всички - уточних аз. - Когато беше на разпит в кралския двор, ти видя една снимка върху масата. На един убит. Кой беше той?

Иън стисна упорито устни.

- Не го познавам.

- Видях те... ние, хм, сме убедени, че си го разпознал - възразих му аз. - Ти реагира на снимката.

- И аз го забелязах - призна Сидни.

Той го обърна на молба.

- Стига, не сме длъжни да им помагаме повече. Цялата история с този хотел, превърнат в затвор, е достатъчно потискаща. До гуша ми дойде от техните игри.

Всъщност не го обвинявах, но се нуждаехме прекалено много от съдействието му. Погледнах умолително и в същото време настоятелно към Сидни, за да и подскажа, че само тя може да се оправи с неговата упоритост.

Тя пак се извърна към Иън.

- Каква работа си имал с мъжа от снимката? Наистина ли... е нещо ужасно? Някаква тайна?

Той сви рамене.

- Не. Просто повече не искам на никого да помагам. Неуместно е.

- А ще го направиш ли заради мен? - попита тя с най-милия си тон. - Моля те! Това може да ми помогне да се измъкна от това трудно положение. - Сидни не беше опитна във флиртовете, но самият факт, че го даваше по-мило, се оказа напълно достатъчен, за да го шашне. Той се поколеба за кратко, като ни огледа поред, първо нас, а после и нея. Тя му се усмихна подкупващо.

Накрая Иън омекна.

- Ще повторя това, което казах. Не зная кой беше той. Помня само, че един ден се появи с някаква жена от мороите в сградата в Сейнт Луис.

- Почакай - прекъснах го съвсем объркана. - Някаква жена от мороите е дошла при вас?

- Понякога и това се случва - каза Сидни. - Също както ние дойдохме при вас. Уреждането на някои въпроси изисква лично присъствие. Обаче ние обикновено не изпращаме вашите хора в затвора.

- Мисля, че този тип беше неин бодигард или нещо подобно - каза Иън. - Тя беше там на делова среща, а той само я следваше мълчаливо.

- Бодигард на жена от мороите?

- Не е необичайно за онези, които не могат да получат пазители - каза Михаил. - Доказателство за това е Ейб Мазур. Той разполага със собствена армия от телохранители.

- На мен ми приличат повече на мафия. - Ако оставим настрана шегата ми, аз бях доста смутена. Въпреки широко разпространеното мнение за презрението на мороите към битките, понякога те се принуждаваха да си наемат охрана пак от морои, защото не можеха да се сдобият с недостигащите пазители дампири. Е, някоя знатна особа като Даниела Ивашков не би имала подобен проблем. Всъщност аз бях съвсем сигурна, че тя ще бъде охранявана от двама пазители, ако напусне защитените граници на кралския двор. Но въпреки това ясно даваше да се разбере, че е против обучението на мороите да се сражават. Защо обаче е пътувала с охранител морой, когато е можела да получи много по-добре обучените пазители? В това нямаше логика. Все пак... ако си убил една кралица, вероятно си способен на всякакви необичайни постъпки, в които не беше задължително да има някакъв смисъл. - Коя беше тя? -попитах настойчиво. - Жената?

- И нея не я познавам - каза Иън. - Просто минах покрай тях, когато отиваха нанякъде. Вероятно на някаква среща.

- Но не помниш ли поне как изглеждаше? - Трябваше ми нещо, за което да се заловя. Нуждаехме се от нещо. Иначе бяхме на ръба на провала. Ако обаче Иън успееше да разпознае Даниела, щяхме да се справим.

- Разбира се - каза той. - Лесно е да я запомниш.

Последвалата тишина силно ме подразни.

- И така? - попитах. - Как изглеждаше тя?

Той ми каза.

Описанието му обаче съвсем не се оказа това, което очаквах.

ГЛАВА 32

Сидни и приятелите и никак не останаха щастливи, че няма да ги вземем с нас.

- Ще го направя - обещах и, все още потресена от наученото от Иън. - Но и без това беше достатъчно трудно да проникнем тук, а сега трябва да се измъкнем по обратния път! Ако се покажете навън с нас, ще ни арестуват. А много скоро всичко това няма да има значение. Веднъж да съобщим в кралския двор това, което знаем, и след като се изчисти името ми, пазителите повече няма да се нуждаят от вас.

- Не се тревожа толкова от пазителите - отвърна ми тя. Интонацията и прозвуча престорено безгрижна, но успях да доловя сянка от страх в очите и и се запитах какво я безпокоеше. Алхимиците? Или някой друг?

- Сидни - заговорих колебливо, макар да знаех, че с Михаил трябваше час по-скоро да изчезнем оттук. - Какво всъщност е направил Ейб за теб? Трябва да е било нещо повече от прехвърлянето ти тук.

Сидни се усмихна тъжно.

- Няма значение, Роуз. Ще се справя, каквото и да предстои. А сега просто тръгвай, става ли? Върви да помогнеш на приятелите си.