Последна саможертва

Лиса гледаше тълпата вцепенена, неспособна да възприеме това кипящо множество. Стомахът и се сви, сякаш нещо напъваше да изскочи от там. През цялото това време тя се кълнеше, че ще уважи достойнството на традициите за избор на монарх. Ала ето че сега, при това тъкмо заради нея, нищо достойно не бе останало. Всичко бе по нейна вина. И тогава погледът и попадна на една фигура, седнала в най-отдалече-ния ъгъл, изолирана от цялата тази лудница. Екатерина Зек-лос. Престарялата бивша кралица улови погледа на Лиса... и и намигна.

Изключих се от залата. Не желаех да гледам повече разгорещените спорове. Върнах се в колата и една нова мисъл забръмча в главата ми. Думите на Лиса прогаряха душата ми. Трогнаха ме от все сърце. И дори да бе използвала речта си за печелене на време, в думите и имаше много страст и пламенна вяра. Ако имаше право да бъде избрана за кралица, щеше да го отстоява докрай.

И тогава разбрах. Тя ще бъде кралица.

Реших да направя всичко, на което бях способна, това да се сбъдне. Щяхме да заведем Джил не само, за да осигурим на Лиса право на глас в Кралския съвет. Джил щеше да даде на Лиса статут, който да позволи на мороите да гласуват за нея. И Лиса щеше да спечели.

Естествено, запазих тези мисли за себе си.

- Познато ми е това опасно изражение - промърмори Дмитрий, като ме погледна за кратко, преди отново да се взре напред в шосето.

- Какво изражение? - попитах невинно.

- На някой, който току-що е бил осенен от някаква идея.

- Не просто ме осени някаква идея. Имам велика идея.

Шеги като тази някога разсмиваха Джил, но като се обърнах към задната седалка, видях, че сега тя не я намираше за особено забавна.

- Хей, какво има? - попитах я.

Нефритените и очи се фокусираха върху моите.

- Не зная какво да кажа. Толкова много неща се случиха. И реално не проумявам какво ще стане сега. Имам чувството, че... че съм като предмет в нечий изкусно замислен план. Нещо като пионка.

Прободе ме чувство за вина. Виктор винаги използваше хората като пионки в своите игри. С какво бях по-различна от него? Не. Аз бях загрижена за Джил.

- Ти не си нито предмет, нито пионка - уверих я. - А си много, много ценна и благодарение на теб ще се случат само хубави неща.

- Само че няма да е толкова просто, нали? - Изведнъж прозвуча твърде мъдро за годините си. - Нещата ще се влошат, преди да се оправят, нали?

Не можех да я лъжа.

- Да. Но после ще се свържеш с майка си и... ами, както казах, ще се случат хубави неща. Когато говорят за мороите, пазителите все повтарят: „Те винаги са на първо място.“ При теб не е точно същото, но като правиш това... ами...

Тя ми отвърна с усмивка, която обаче не изглеждаше много щастлива.

- Да. Разбрах. Всичко е за по-голямо добро, нали?

През по-голямата част от пътуването Соня работеше върху магията за мен, като използва една сребърна гривна, която купихме от крайпътен магазин за подаръци. Изглеждаше съвсем безвкусна, но поне бе изработена от истинско сребро и само това имаше значение. Като стигнахме на половин час път от Грийнстън, реши, че е готова, и ми подаде гривната. Плъзнах я на ръката си и огледах останалите.

- Е, как е?

- Не виждам разлика - призна Соня, - но явно аз не бих и могла.

Джил присви очи.

- Изглеждаш малко като в мъгла, неясна... сякаш трябва да примигна няколко пъти.

- И с мен е така - потвърди Дмитрий.

Соня остана доволна.

- Така трябва да изглеждаш на хора, които знаят, че си под въздействието на магията. Надявам се, че за другите пазители тя ще изглежда непозната. - Това бе вариант на онова, което Лиса бе направила, когато измъкнахме Виктор от затвора. Само че моето дегизиране сега изискваше по-малко магия, за-щото Соня трябваше само леко да промени чертите ми и не се налагаше да скрива, че съм дампир. Освен това тя притежаваше повече опит от Лиса.

Ресторантът, който бях избрала в Грийнстън, отдавна беше затворил, когато се добрахме дотам в единадесет и половина. Паркингът тънеше в мрак, но успях да различа един автомобил в най-затънтения ъгъл. Надявах се Михаил да е подранил... и да не е повлякъл след себе си армия от пазители.

Но като паркирахме наблизо, видях, че от колата наистина излезе Михаил, придружаван от Ейдриън. Като ме видя, той се ухили, доволен, че ме е изненадал. Наистина трябваше да предвидя това, когато му казах да предаде съобщението на Михаил. Ейдриън така или иначе щеше да намери начин да се залепи за Михаил. Стомахът ми се сви на топка. Не, не. Не и това. Нямах време да се занимавам с интимния си живот. Не знаех дори какво да кажа на Ейдриън. За щастие не ми бе предоставен шанс да говоря с него.

Михаил пристъпи към нас с характерната за пазителите ефективност, готов да се заеме със задачата, която му бях измислила. Но се закова на място, като видя Соня да излиза от нашата кола. Както и тя. И двамата останаха вцепенени, с очи, разширени повече, отколкото бе физически възможно. Знаех, че ние, останалите, бяхме престанали да съществуваме за тях, както и всички интриги, мисии и... да, целият останал свят. В този миг съществуваха само те двамата.