Последна саможертва

- Господин Мазур - официално поздрави, като леко кимна към двамата ми родители. - Пазител Хатауей. - Дмитрий беше със седем години по-голям от мен, но в този миг, докато се обръщаше към родителите ми, приличаше на свенлив шестнадесетгодишен юноша, дошъл да ме изведе на първа среща.

- А, Беликов - рече Ейб и разтърси ръката на Дмитрий. -Надявах се да се срещнем. Наистина искам да те опозная по-добре. Може би ще успеем да отделим малко време, за да си поприказваме, да науча повече за живота ти, за хобитата ти и така нататък. Обичаш ли лова? Приличаш ми на ловец. Трябва някой път да половуваме заедно. Зная едно страхотно място в горите. Далече, много далече оттук. Ще си прекараме чудесно. Със сигурност имам доста въпроси, които бих искал да ти задам. Както и да ти споделя доста неща.

Погледнах панически майка си, за да я помоля безмълвно да сложи край на това. Докато бяхме гаджета с Ейдриън, Ейб бе посветил доста време да си говори с него, да му обяснява най-жи-вописно и с най-страховити подробности как точно очаква да се държат с дъщеря му. Не исках Ейб да замъкне Дмитрий в някой пущинак, особено ако и двамата държат пушки в ръцете си.

- Всъщност - намеси се майка ми непринудено в разговора им, - и аз бих искала да се присъединя към вас. Също имам въпроси, особено за времето, когато двамата бяхте в академията „Свети Владимир“.

- Забравихте ли къде се намираме? - напомних им припряно. - Церемонията скоро ще започне.

Това поне беше истина. Почти всички бяха заели местата си. Множеството притихна.

- Разбира се - кимна Ейб. За мое удивление той ме целуна по челото, преди да се отдръпне. - Радвам се, че отново си сред нас. - После смигна на Дмитрий: - Очаквам с нетърпение да си побъбрим.

- Бягай - прошепнах на Дмитрий, след като родителите ми се отдръпнаха. - Ако се измъкнеш сега, може би няма да забележат. Върни се в Сибир.

- Всъщност - каза Дмитрий, - съвсем сигурен съм, че Ейб ще забележи. Не се тревожи, Роза. Не се страхувам. Ще изтърпя всички мъчения, на които ще ме подложат затова, че съм с теб. Струва си.

- Ти наистина си най-смелият мъж, когото познавам - засиях аз.

Той се усмихна, но в следващия момент погледът му се насочи към входа на залата, където настъпи леко объркване.

- Изглежда е готова - прошепна Дмитрий.

- Надявам се - отвърнах тихо.

С действително помпозен маниер един церемониалмайстор прикова вниманието на всички в залата. Настана абсолютна тишина, дори дишането на присъстващите не се чуваше.

Церемониалмайсторът отстъпи настрани от вратата.

- Принцеса Василиса Сабина Рия Драгомир.

Лиса влезе и макар да я бях видяла само преди по-малко от половин час, дъхът ми секна. Беше облечена в строго официална рокля, но не с дълги ръкави. Несъмнено шивачът и се беше постарал доста. Роклята бе дълга до пода, с поли от коприна и шифон, които се диплеха и полюшваха около Лиса, докато тя пристъпваше тържествено напред. Платът беше с оттенък на нефрит, също като очите и, както и горнището на роклята, с пристегната около врата яка, обсипана с изумруди, която приличаше на огърлица. Коланът на роклята също беше покрит с изумруди. Гривни допълваха тоалета и. Косата и се стелеше свободно по раменете, с блестящото съвършенство на платина, като сияеща аура.

До нея вървеше Кристиан, силно контрастиращ с черната си коса и черния си костюм. Днес обичаите определено бяха нарушени, тъй като традицията повеляваше член на фамилията да придружава Лиса, но... е, тя си бе позволила това отклонение. Дори и аз бях длъжна да призная, че той изглеждаше възхитително. Лицето му грееше от гордост и любов към нея - независимо какви чувства го измъчваха заради Таша. Лорд Озера, припомних си титлата, която вече му се полагаше. Нямаше съмнение, че занапред тази титла ще придобива все по-голямо значение. Поведе Лиса към подножието на трона, след което се присъедини към останалите представители на фамилията Озера в множеството.

Екатерина и посочи с ръка голямата атлазена възглавница на пода пред стъпалата.

- Коленичи!

Съвсем за кратко Лиса се поколеба. Само за миг. Може би само аз го забелязах. Дори и без помощта на телепатичната ни връзка бях така настроена да улавям настроенията и и най-фините нюанси в действията и, че можех да различа това колебание. Очите и се насочиха към Джил. Изражението на Лиса не се промени. Почувствах се толкова странно, че не долавях чувствата и. Но знаех достатъчно, за да се досетя. Несигурност. Смут.

Отново да напомня - паузата трая само миг. Лиса коленичи, като разстла артистично полите на роклята си. Екатерина, която винаги изглеждаше тъй крехка и съсухрена в залата за изпитите, сега се бе изправила внушително с древната клетвена книга за коронации на мороите. Усещах могъществото, което още се излъчваше от бившата кралица.

Книгата бе написана на румънски, но Екатерина превеждаше без всякакво усилие, докато четеше с висок глас. Започна със слово за това, какво се изисква от един монарх, след което продължи с клетвите.

- Ще служиш ли предано?

- Ще браниш ли своя народ?

- Ще бъдеш ли справедлива?