Последна саможертва

- Ти каза, че си бил жертва. Ето защо... ето защо в крайна сметка ние с теб не сме един за друг. Въпреки всичко, което се случи, никога не съм се възприемала като жертва. Да бъдеш жертва, означава да си безпомощен. Да стоиш и да наблюдаваш безучастно. Докато аз винаги... винаги съм се борила за себе си... за другите. Независимо за какво.

Никога не бях виждала Ейдриън толкова бесен.

- Това ли си мислиш за мен? Че съм безхарактерен? Безпомощен?

Не точно. Но имах чувството, че след този разговор ще потърси спасение в цигарите и алкохола и може би в някоя женска компания, първата, която ще си намери.

- Не - отрекох. - Мисля, че си чудесен. Мисля, че си силен. Но не мисля, че си го осъзнал или си се научил как да използваш тези свои качества. - И исках да добавя, не бях аз тази, която можеше да го вдъхнови и пробуди.

- Това - изрече той, като пристъпи към вратата - беше последното, което съм очаквал. Ти съсипа живота ми, а сега ми излизаш с някаква философия за вдъхновението.

Чувствах се ужасно и това бе един от онези моменти, ко-гато ми се искаше устата ми да не бълва първото, което ми хрумнеше. Бях се понаучила на малко контрол, но очевидно не достатъчно.

- Само ти казвам истината. Ти си по-добър от това... по-добър от това, което смяташ да направиш сега.

Ейдриън отпусна ръка върху дръжката на вратата и ме изгледа печално.

- Роуз, аз съм един пристрастен, неподвластен на каквато и да било работна етика мъж, който навярно един ден ще откачи. Аз не съм като теб. Не съм супергерой.

- Все още не - уточних.

Той изсумтя пренебрежително, поклати глава и отвори вратата. Точно преди да си тръгне, ме удостои с още един поглед през рамо.

- Между впрочем, нашият договор е анулиран.

Все едно че ме зашлеви през лицето. Бе един от онези редки моменти, когато Роуз Хатауей губи дар слово. Никакви хапливи остроумия, нито пространни обяснения, нито задълбочени проникновения.

Ейдриън си тръгна, а аз се запитах дали някога отново ще го видя.

ГЛАВА 36

Често съм си мечтала да се събудя до Дмитрий, да се събудя по един... обикновен начин. Сладко и мързеливо. Не защото трескаво бързаме да наваксаме с малко сън, преди да се впуснем в битка със следващия противник. Не възстановявайки се след изтощителен секс, който трябва да крием, секс, обременен с много притеснения и безброй усложнения. Исках просто да се събудим заедно, прегърнати и спокойни, в очакване на една хубава утрин.

Днес бе този ден.

- Откога си буден? - попитах сънливо. Главата ми лежеше върху гърдите му и се бях притиснала плътно към него. Раните ми заздравяваха забележително бързо, но все още трябваше да внимавам. А сега слънчевите лъчи струяха през прозорците, изпълвайки спалнята със златисто сияние.

Той ме съзерцаваше с типичния си спокоен, сериозен маниер, с онези негови тъмни очи, в които бе тъй лесно да потънеш.

- От преди малко - отвърна и вдигна очи към огрения от слънцето прозорец. - Мисля, че още съм по човешкото дневно разписание. Или е това, или тялото ми просто иска да се събуди с изгрева на слънцето. Гледката му все още не спира да ме удивлява.

Сподавих прозявката си.

- Трябваше да станеш.

- Беше ме страх да не те събудя.

Прокарах пръсти по гърдите му и въздъхнах блажено.

- Това е съвършенство - казах. - Всеки ден ли ще е като този?

Дмитрий отпусна длан върху бузата ми, сетне я плъзна надолу и обхвана брадичката ми.

- Не всеки, но повечето.

Устните ни се срещнаха. Топлината и светлината в спалнята избледняха в сравнение с огъня, лумнал в мен.

- Сбърках преди малко - промърморих, когато най-после прекъснахме дългата целувка. - Ето това вече е съвършенство.

Той се усмихна - нещо, което напоследък правеше ужасно често. Харесваше ми. Нещата навярно ще се променят, когато се завърнем обратно в нормалния свят. Въпреки че сега бяхме заедно, пазителят в Дмитрий винаги щеше да съществува, готов да действа, нащрек за опасностите. Но не точно сега. Не и в този миг.

- Какво има? - попита ме той.

Като за начало осъзнах, че съм се намръщила. Опитах се да се отпусна. Неканени, думите на Ейдриън нахлуха в главата ми: следващия път, когато съм в леглото с Дмитрий, трябва да се замисля за онези, които не бяха такива късметлии.

- Мислиш ли, че съсипвам живота на другите? - попитах го.

- Какво? Разбира се, че не. - Усмивката му отстъпи пред изумлението. - Откъде ти хрумна тази идея?

Свих рамене.

- Има още много други, чийто живот е голяма бъркотия. Имам предвид приятелите си.

- Истина е - рече той. - Нека отгатна. Искаш да уредиш всичките им проблеми.

Не му отговорих.

Дмитрий отново ме целуна.

- Роуз - каза ми той, - нормално е да искаш да помогнеш на тези, които обичаш. Но не можеш да разрешиш всички проблеми.

- Тъкмо това правя - възразих, леко подразнена. - Защитавам.

- Зная. И това е една от причините да те обичам. Но засега трябва да се тревожиш за защитата само на една личност: Лиса.

Отново се протегнах до него и с радост забелязах, че болките ми наистина намаляват с всеки изминал ден. Скоро тялото ми щеше да е напълно възстановено.