Последна саможертва

- Защото си с друг мъж?

- Не, Ейдриън. Защото... не съм. Не зная. Аз не... - Здравата се обърках. Не знаех как да му обясня какво чувствам, как може да си загрижен за някого и да харесваш да си с него, но пак да не сте подходяща двойка. - Не те допълвам така, както ти се нуждаеш.

- Какво, по дяволите, означава това? - възкликна той.

Сърцето ми се сви от мъка за него. Съжалявах за това, което бях направила... но това беше самата истина.

- Самият факт, че ме питаш, говори достатъчно. Когато намериш онази личност, която е родена за теб... ще разбереш. -Не добавих, че имайки предвид миналото му, вероятно щеше да преживее безброй фал старта, преди да открие най-подходящата. - Зная, че звучи като поредната тъпотия за скъсване, но наистина бих искала да съм ти приятелка.

Той остана загледан в мен за няколко непоносимо тягостни секунди, след което се засмя - макар че в смеха му нямаше кой знае какво веселие.

- Знаеш ли кое е най-страхотното? Че си сериозна. Виж си лицето. - Махна с ръка към мен, сякаш наистина можех да се видя. - Ти наистина си мислиш, че това е толкова лесно, че мога да си седя тук и да се любувам на щастливия завършек на любовта ти. Че мога да наблюдавам как получаваш всичко, което желаеш, докато живееш очарователния си живот.

- Очарователен ли?! - Смесицата от вина и симпатия в мен за кратко бе изместена от пристъп на гняв. - Едва ли. Знаеш ли какво трябваше да преживея през последната година? Видях как Мейсън умря пред очите ми, бих се по време на нападението срещу „Свети Владимир“, в Русия ме плениха стригои, а после трябваше да избягам и да се укривам като издирваната убийца на кралицата. Съвсем не звучи очарователно.

- Но накрая ето те тук, триумфираща след всичко. Ти надживя смъртта и се освободи от връзката. Лиса е кралица. Ти получи желания мъж и своя щастлив край.

Обърнах се с гръб към него и се отдалечих.

- Ейдриън, какво искаш да ти кажа? Мога вечно да ти се извинявам, но нищо не мога да поправя. Никога не съм искала да те нараня; никога няма да се уморя да го повтарям. Но за останалото? Действително ли очакваш да страдам заради всичко, което постигнах? Трябва ли да съм тъжна, задето вече не съм обвинена в убийство?

- Не - отрече той. - Не искам да страдаш. Никак. Но следващия път, когато си в леглото с Беликов, спри за миг и си припомни, че не всички са такива късметлии като теб.

Извърнах се с лице към него.

- Ейдриън, аз никога...

- Не съм само аз, малък дампир - тихо додаде. - Докато се сражаваше срещу целия свят, пътят ти бе осеян и с други случайно засегнати. Аз съм очевидната жертва. Но какво ще кажеш за Джил? Какво ще стане с нея сега, след като я захвърли на кралските вълци? Ами с Еди? Замисляла ли си се за него? И къде е твоята позната от алхимиците?

Всяка от думите, които запращаше срещу мен, беше стрела, пронизваща сърцето ми по-дълбоко от всякакви куршуми. Заболя ме дори само от това, че нарече Джил с името и, вместо обичайното му „малко сладкишче“. И без това достатъчно се измъчвах от вина заради нея, но за другите... ами, за тях нищо не знаех. Бях подочула някакви слухове за Еди, но не се бяхме виждали след завръщането ми в света на живите. Вече не го обвиняваха за смъртта на Джеймс, но да убиеш морой -когато останалите пазители вярваха, че е можел да запази живота му, - си оставаше позорно петно. Предишните случаи на неподчинение при Еди - пак благодарение на мен - също му тежаха, дори и да бе извършил всичко за „общото благо“. Като кралица Лиса не би могла да направи много. Пазителите служеха на мороите, но беше общоприето мороите да не се намесват, когато пазителите се разправяха със своите хора. Еди не беше уволнен, нито затворен... но какво назначение можеше да очаква в бъдеще? Трудно бе да се предскаже.

Колкото до Сидни... тя беше още по-голяма загадка. Къде е твоята позната от алхимиците? Това, което се случваше в тази група, беше извън моя свят. Припомних си лицето и от последната ни среща в онзи хотел - волево, но тъжно. Знаех, че тя, заедно с другите алхимици, е била освободена след това, но изражението и красноречиво подсказваше, че и на нея трудностите няма да и се разминат.

Ами Виктор Дашков? Къде се рееше сега? Не бях сигурна. Злодей или не, той все пак бе някой, който пострада в резултат на моите действия и събитията около смъртта му завинаги щяха да ме преследват.

Случайно засегнати. Доста хора бях повлякла със себе си, преднамерено или не. Но докато горчивите думи на Ейдриън продължаваха да се сипят върху мен, една от тях внезапно ме порази.

- Жертва - повторих бавно. - Това е разликата между теб и мен.

- Ъ? - Беше ме гледал втренчено, докато мислех за съдбите на моите приятели, и сега думите ми го изненадаха. - За какво говориш?