Последна саможертва

Като влязохме там, се почувствах толкова ужасно... самотна. Не, не точно самотна. По-скоро неинформирана. И уязвима. Джил седеше на един стол с ръце, скръстени в скута. Гледаше право напред с неразгадаемо изражение. Лицето на Лиса, застанала до мен, също не изразяваше нищо. Тя се чувстваше... ами, не знаех. Не знаех. Искам да кажа... виждах, че се чувства неудобно, но в главата ми нямаше мисли, които да ме насочат. Липсваха ми конкретни подробности. Отново трябваше да си припомням, че с всички хора по света е така. Всеки се справяше сам. Трябва да дадеш най-доброто от себе си, за да успееш да се ориентираш в странни ситуации без магическо надникване в душата на другия. Никога не бях осъзнавала какво предимство съм имала със способността да чета мислите дори и само на една друга личност.

Поне в едно бях сигурна: Лиса и Джил се притесняваха една от друга, но не и от мен. Ето защо сега бях тук.

- Здравей, Джил - поздравих я и се усмихнах. - Как си?

Тя побърза да се отърси от мислите, които допреди секунда я бяха обсебили, и скочи от стола. Казах си, че е странно, но имаше причина. А причината се казваше Лиса. Трябва да станеш, когато една кралица влиза в стаята.

- Всичко е наред - каза Лиса. - Седни. - Седна срещу Джил. Беше най-голямото кресло в стаята - същото, което винаги бе запазено за Татяна.

За миг Джил се поколеба, сетне отмести поглед към мен. Сигурно я бях насърчила по някакъв начин, защото тя отново седна на стола си. Аз се настаних срещу Лиса, като потръпнах, когато лека болка прониза гърдите ми. Тревогата за мен тутакси отклони вниманието на Джил от Лиса.

- Как се чувстваш? Добре ли си? - Мило, състрадателно момиче. Зарадвах се, че отново я виждам такава.

- Чувствам се чудесно - излъгах. - Съвсем добре съм, като новородена.

- Тревожех се за теб. Когато видях какво се случи... искам да кажа, имаше толкова много кръв, после настана такава лудница, а и никой не знаеше дали ще оцелееш... - Джил се намръщи. - Не зная. Всичко беше толкова страшно. Много се радвам, че си добре.

Продължих да се усмихвам с надеждата, че така ще и вдъхна увереност. Но после и трите се умълчахме. В стаята надвисна напрежение. Лиса беше експерт в дипломацията и винаги умееше да изглажда всичко, подбирайки подходящите думи. Аз бях тази, на която не и пукаше да изрича неудобните истини, които шокираха останалите. Неща, които никой не иска да чуе. В ситуация като сегашната се изискваше дипломатическото умение на Лиса, но знаех, че аз трябва да поема инициативата.

- Джил - подех, - искаме да знаем дали би желала, хм, да вземеш участие в церемонията по коронацията.

Погледът на Джил за кратко се стрелна към Лиса - все още с каменно лице - и после отново към мен.

- Какво точно означава „да вземеш участие“? Какво трябва да правя?

- Нищо, което да те затрудни - уверих я. - Само обичайните формалности, които обикновено се изпълняват от членовете на семейството. Церемониални процедури. Като онова, което си направила при гласуването. - Не бях свидетел на ритуала с гласуването, но беше очевидно, че тогава Джил е застанала до Лиса, за да засвидетелства силата на фамилията. - В повечето случаи се изисква само да се появиш и да се държиш подобаващо.

- Добре - замисли се Джил. - И без това през последната седмица само с това се занимавам.

- Аз се занимавам с това почти през целия си живот - вметна Лиса.

Джил се сепна. А аз отново се почувствах загубена без връзката ни. Не можех да отгатна мислите и чувствата на Лиса по интонацията и. Дали беше намек спрямо Джил, че момичето изобщо не се е сблъсквало с предизвикателства като Лиса? Или беше израз на симпатия към Джил заради липсата и на опит?

- Ти... ще свикнеш - уверих я. - С течение на времето.

Джил поклати глава. По устните и пробягна лека, но горчива усмивка.

- Не съм сигурна.

Нито пък аз. Не бях сигурна как някой би се справил със ситуацията, в която се намираше тя. Умът ми набързо прерови цял списък с много безсмислени, но любезни фрази, които бих могла да и наговоря, но накрая Лиса се намеси.

- Зная колко странно изглежда - започна тя. Погледна Джил право в зелените и очи - според мен, единствената прилика между двете сестри. На Джил отсега и личеше, че ще заприлича на майка си Емили. - И за мен е странно. И не зная какво да правя.

- А какво искаш да правиш? - попита Джил тихо.

Разбрах истинския въпрос, прикрит зад формално изречения: Джил настояваше да узнае дали Лиса я иска. Лиса беше съсипана от смъртта на брат си... но една изненадващо появила се незаконна сестра не можеше да замести Андре. Опитах се да си представя как бих се почувствала, ако бях на мястото на някоя от тях двете. Опитах се, но не успях.

- Не зная - призна Лиса. - Не зная какво искам.

Джил кимна и сведе очи, но не преди да уловя емоцията, пробягнала по лицето и. Разочарование. Но отговорът на Лиса не беше съвсем неочакван.

Джил зададе следващия, може би най-уместен въпрос:

- Искаш ли... искаш ли ме на церемонията?