Последна саможертва

- Не съм напълно сигурна - призна тя, като още повече се намръщи. - Доста си поговорихме за това със Соня и с... хм... с Ейдриън. Ние мислим, че когато за пръв път съм те върнала обратно към живота, само духът те е поддържал да не се върнеш в царството на мъртвите и те е държал свързана с мен. Този път... ти едва не умря отново. Или може би си умряла за един миг. Само че сега ти и твоето тяло се преборихте да се върнеш обратно. Ти беше тази, която се върна обратно, без помощта на магията на духа. И след като е станало... - Тя сви рамене. - Както ти казах, можем само да гадаем. Но Соня мисли, че след като сама си се е преборила, не ти е била нужна помощ, за да се изтръгнеш от смъртта. Сама си го направила. И когато си се освободила от духа, си се освободила и от мен. Не ти е била нужна връзката, за да те държи в света на живите.

Беше откачено, невъзможно.

- Но ако... ако казваш, че съм избягала от царството на мъртвите, да не би вече да съм безсмъртна или нещо подобно?

Лиса отново се засмя.

- Не, за това сме сигурни, че не е така. Соня ми обясни, че докато имаш своята аура, ти си жива. Стригоите са безсмъртни, но не са живи, защото нямат аури и...

Светът се завъртя пред очите ми.

- Вярвам ти, но мисля, че може би трябва да си легна.

- Отлична идея.

Леко се отпуснах в леглото по гръб. Отчаяно се нуждаех нещо да ме разсее, за да не си блъскам главата с това, което току-що научих - беше прекадено сюрреалистично, все още невъзможно за осмисляне, - затова се огледах наоколо. Тази разкошна стая се оказа по-голяма, отколкото отначало ми се стори. Сякаш нямаше край и се разклоняваше към други стаи. Може би беше апартамент. Представих си всекидневна с кожени мебели и телевизор с плосък екран.

- Къде се намираме?

- В двореца - обясни ми тя.

- В самия дворец? Че как се озовахме тъкмо тук?

- А ти как мислиш? - попита тя сухо.

- Аз... - За момент изгубих дар слово. Не се нуждаех от връзката, за да разбера какво се е случило. Още нещо невъзможно се бе случило, докато съм била извън света. - Мамка му! Провели са избора за монарх, нали? И са те избрали, след като Джил е била там, за да застане като представител на твоята фамилия.

Тя поклати глава и едва не се засмя.

- Моята реакция беше малко по-силна от „мамка му“, Роуз. Имаш ли представа какво направи?

Изглеждаше изнервена, притеснена и напълно объркана.

Исках да бъда сериозна и да я успокоя... но усетих как една огромна глуповата усмивка плъзва по лицето ми.

- Щастлива си! - възкликна тя.

- Лис, та ти си родена за това! По-добра си от всички останали кандидати.

- Роуз! - извика Лиса. - Участието ми в изборите беше единствено за да спечелим време. Та аз съм само на осемнадесет.

- На толкова е била и Александра.

Лиса поклати раздразнено глава.

- Писна ми да слушам за нея! Както знаем, тя е живяла преди столетия. Мисля, че тогава хората са умирали на тридесет. Така че тя на практика е била на средна възраст.

Хванах я за ръката.

- Ти ще бъдеш велика. Няма значение на колко години си. Освен това няма сама да свикваш заседания и да анализираш сборниците със законите. Имам предвид, че аз определено няма да върша това, обаче има един куп умници. Ариана Шел-ски не взе последния изпит, но знаеш, че ще ти помогне, ако я помолиш. Тя още е член на Кралския съвет, където има и други, на които можеш да разчиташ. Ние просто трябва да ги намерим. Вярвам в теб.

Лиса въздъхна и сведе очи. Косата и се спусна като завеса пред лицето и.

- Зная. И част от мен е развълнувана, сякаш това ще възстанови честта на семейството ми. Мисля, че това ме спаси да не рухна напълно. Не исках да бъда кралица, но ако трябва... тогава ще се държа както е редно. Чувствам се като... все едно светът е в ръцете ми и мога да направя толкова много добрини. Но се боя и да не се проваля. - Изгледа ме остро. - И няма да се откажа от останалото в живота си. Предполагам, че ще бъда първата кралица, която учи в колеж.

- Яко! - грейнах аз. - Можеш да изпращаш есемеси до Кралския съвет от кампуса на колежа. Можеш също да заповядваш на поданиците си да ти пишат домашните.

Очевидно шегата не и се стори толкова смешна, колкото на мен.

- Да се върнем към семейството ми, Роуз... откога знаеш за Джил?

По дяволите. Знаех си, че рано или късно ще се стигне до това. Отклоних очи.

- Всъщност не толкова отдавна. Не искахме да те стреси-раме, докато не се уверим, че е вярно - додадох припряно.

- Не мога да повярвам... - Поклати глава. - Просто не мога да повярвам.

Вече трябваше да разчитам само на интонацията и, но не и на връзката ни. Беше толкова странно, все едно бях лишена от едно от най-важните ми сетива. Като зрението. Или слуха.

- Разстроена ли си?

- Разбира се, че съм! Как може да ме питаш?

- Мислех, че ще си щастлива...