Последна саможертва

- Ти не си... - Стомахът ми се сви, като си припомних проблема, който толкова отдавна ни измъчваше. - Ти не си сред нейните пазители, нали? - Това постоянно ни е притеснявало. Исках Дмитрий да е близо до мен. Винаги. Но как можехме да бдим над Лиса и да поставяме нейната сигурност на първо място, ако се тревожим също и един за друг? Миналото се завръщаше, за да ни измъчва.

- Не, аз имам друго назначение.

- О! - Поради някаква причина това леко ме натъжи, макар да знаех, че е по-разумният избор.

- Аз съм пазител на Кристиан.

Този път седнах в леглото, въпреки заповедите на лекарите. Шевовете по гърдите ми се опънаха, но не ми пукаше.

- Но това е... това на практика е същото!

Дмитрий също се надигна и сякаш се радваше на изумлението ми, което - реално погледнато - си беше жестоко от негова страна, имайки предвид, че едва не умрях и така нататък.

- Донякъде. Но няма да бъдем постоянно заедно, особено когато тя замине за Лихай. Той не отива с нея... но ще продължат да се срещат колкото може по-често. И когато те се срещат, ще се срещаме и ние. Това е добра комбинация. Освен това.... - Отново стана сериозен. - Мисля, че ти доказа на всички, че поставяш нейния живот на първо място.

Поклатих глава.

- Да, но никой не е стрелял по теб. Само по нея. - Изрекох го нехайно, но се замислих: какво ще правя, ако и двамата се озоват в беда? Ще му вярваш, обади се моят вътрешен глас. Ще му вярваш, че може да се погрижи сам за себе си. Както и той на теб. Погледнах към Дмитрий и си спомних за сянката, която улових с периферното си зрение в балната зала. - Ти ме последва, когато скочих пред Лиса, нали? Кого искаше да предпазиш? Мен или нея?

За няколко дълги секунди само ме съзерцаваше изпитателно. Можеше да ме излъже. Можеше да избере по-лесния отговор, да ми каже, че е възнамерявал да избута и двете ни настрани, ако това въобще е било възможно, за което нямам спомен. Но Дмитрий не ме излъга.

- Не зная, Роза. Не зная.

Въздъхнах.

- Няма да ни е лесно.

- Никога не е лесно - промълви той и ме притегли в ръцете си. Отпуснах глава на гърдите му и затворих очи. Не, нямаше да е лесно, но си струваше. И докато сме заедно, винаги ще си струва усилията.

За дълго останахме така, един до друг, докато едно дискретно почукване на вратата не ни принуди да се отдръпнем. На прага се появи Лиса.

- Съжалявам - извини се тя. Лицето и грейна от радост, като ме видя. - Трябваше да оставите един чорап на вратата като знак, че искате да се усамотите. Не очаквах, че толкова сте се разгорещили.

- Неизбежно е - отвърнах безгрижно, като ударих Дмитрий по ръката. - С него винаги е горещо.

Дмитрий изглеждаше скандализиран. Никога не се беше сдържал, когато бяхме в леглото, но затвореният му характер не му позволяваше дори да намекне нещо пред други хора за такава интимност. Беше си гадничко от моя страна, но се засмях и го целунах по бузата.

- О, ще е голям майтап - казах. - Сега... след като вече няма защо да се крием.

- Да - съгласи се той. - Онзи ден баща ти ме удостои с един много „майтапчийски“ поглед. - Отправи към Лиса забързан, многозначителен поглед, след което се изправи. Наведе се и ме целуна по главата. - Тръгвам, за да ви оставя да си поговорите двете.

- Ще се върнеш ли? - попитах го, когато се отправи към вратата.

Спря се и ми се усмихна. Невероятните му тъмни очи отговориха на въпроса ми и ми подсказаха много повече.

- Разбира се.

Лиса зае мястото му, като приседна на ръба на леглото. Прегърна ме предпазливо, несъмнено загрижена за раните ми. После ми се скара, че съм се надигнала в леглото, но аз не и обърнах внимание. Толкова бях щастлива. Бях щастлива, че тя е добре, така спокойна и...

И изведнъж осъзнах, че нямам представа как се чувства тя.

Връзката ни бе изчезнала. И то не както при бягството от затвора, когато тя бе издигнала защитна стена. Сега просто между нас нямаше нищо. Бях само със себе си, напълно сама, както си бях преди години. Очите ми се разшириха от изненада, а тя се засмя.

- Чудех се кога ще забележиш - каза.

- Как... как е възможно? - Застинах, вцепених се. Връзката. Връзката си бе отишла. Чувствах се, все едно са ми ампутирали ръката. - А ти как го разбра?

Тя се намръщи.

- Отчасти инстинктивно... но Ейдриън видя, че аурите ни вече не са свързани.

- Но как така? Как е възможно това да се случи? - Звучах като обезумяла, напълно отчаяна. Връзката не можеше да изчезне. Не можеше да е истина.