— Да, съвместно съществуване. Ужасна дума, голямо плашило, но какво друго би могъл да предложи на нейно място, който и да е разумен човек? — Целия противен ужас от термоядрената война, реквиема за последните надежди на човечеството? Не, съвместното съществуване трябва да дойде, то е нужно, за да се спаси човечечеството. Но един свят без сфери на влияние, без лагери, без железни завеси. Мечтата на знаменития американец Кордел Хъл6
никога няма да се сбъдне, ако продължаваме да сме тъй безнадеждно луди, както досега, доктор Дженингс. Трябва да се борим за резултати сега, тук и днес, но това никога няма да стане, ако хората на Запад мислят с термините на парашутната дипломация, трябва да помогнат на нас, за да помогнат на себе си… Боже господи! Да можеха да видят дори само една монголска дивизия в действие, тогава ще престанат да разправят явни глупости. Но това време никога няма да дойде, докато се говорят такива безсмислици за руския народ. Представят се за тайни съюзници и казват: „Трябва да спечелим руснаците“. Раздават безплатни съвети, но отбягват нашите нещастни страни години наред и са загубили всякаква представа за онова, което мислим и чувстваме днес.— Това време няма да дойде още дълго, докато нашите лидери, вестниците, пропагандистите ни натрапват настойчиво и непрестанно, че трябва да мразим, да се страхуваме, да презираме и да отбягваме другите народи, които живеят в същия малък свят заедно с нас. Национализмът — шовинистичен белег на патриотизма на онези, които крещят: „Ние сме народа“, е най-голямото проклятие на днешния свят. Те създават бариери пред мира, които никой човек не е в състояние да прекрачи. Каква надежда може да има за един свят, който се придържа към старомодните форми на национална васална зависимост?
— Не дължим лоялност на никого, доктор Дженингс, поне на никого на Земята — засмя се Янчи. — Христос дойде, за да спаси човешкия род, така са ни казвали, но може би той е направил специално изключение в случая за руснаците.
— Янчи се опитва да ви каже, доктор Дженингс — намеси са Графа, — че онова, което трябва да направите, е да върнете западния свят към християнството и че всяка добра воля в това отношение е добре дошла.
— Не е съвсем точно — поклати глава Янчи, — онова, което казах, се отнася най-вече за руснаците и после за западния свят, но мисля, че първата стъпка трябва да дойде от Запада. Това са по-зрели народи, по-напреднали политически и, да се надяваме, не така наплашени от руснаците, както руснаците от тях.
— Приказки — сега Дженингс говореше без гняв, дори не иронично, а само угрижено, — приказки, приказки, само приказки. Светът иска много повече от това, приятели. Какво ще оставим на хилядолетието? Нужни са действия. Казахте първата стъпка. Каква стъпка?
— Един Господ знае — Янчи повдигна рамене, — не знам. Ако знаех, нямаше да има човек в историята така тачен, както генерал-майор Илюрин. Човек може да направи само предположение.
Никой не проговори и след настъпилото мълчание Янчи продължи натъртено:
— Мисля, че е съществено, като отидете у дома си в Англия, да внушавате идеята за мира, за разоръжаването, да убеждавате преди всичко руснаците, че намеренията ви са миролюбиви. Миролюбиви намерения! — Янчи се засмя мрачно. — Англичаните и американците тъпчат военния арсенал на държавите от Западна Европа с водородни бомби. Как тогава да се демонстрират миролюбиви намерения? По какъв начин да се убеди Русия да разхлаби желязната хватка, в която държи сателитите си? Как тогава да накараме хората от Кремъл, аз ви казвам, наплашени хора, които са фатално близо до последното нещо, което им се иска да направят — да изпратят първи междуконтинентална ракета, да не го сторят? Те знаят по-добре от всеки друг, че ще оживеят в дълбоките си скривалища в Москва, но после никога няма да избегнат бурята на гнева на онези, които не са загинали. Затова не биха желали да прибегнат до това последно действие, породено от паника и отчаяние, но нямат друг изход. Въоръжаването на Европа означава да се провокират руснаците и да се докарат до безумие. Онова, което може и трябва да направим, е да избегнем по същество всякакви предизвикателства, да държим вратата на преговорите и сближаването винаги отворена. Няма значение дали подадената ръка ще бъде отблъсната.
— По същество на това трябва да се гледа като на амбулантна търговия, значи? — намеси се Рейнолдс.
— Уви, мисля, че трябва да им покажем да видят нещо светло — каза печално Графа, — но може би никога няма да пожелаем да го направим.
— Може би не — съгласи се Янчи, — но въпреки това си прав. В едната ръка оръжие, в другата — маслинено клонче. Ударът винаги може да бъде нанесен, но ръката, подадена за мир, трябва да бъде винаги първа. Необходимо е безкрайно търпение. Всяка привързаност и безразсъдство могат да доведат света до катастрофа. Търпение, безкрайно търпение е нужно. Какъв смисъл има да държим на самоуважението и гордостта си, когато световният мир е изложен на риск?