Последната граница

— Знаех си, че не е мъртва — прошепна почти безгласно Янчи, — винаги съм знаел че не е мъртва. Никога не престанах да се надявам, нали Владимир? Знаех си, че е жива. Какви ли мъчения е изтърпяла? О, Господи, защо не я остави да умре, за да се избави? А, ето и сега…

Излизаше, че съпругата на Янчи — Катерина е все още жива, помисли Рейнолдс. Юлия му беше разказала, че тя отдавна е мъртва, че е загинала само дни след като са я отвели в полицията, но очевидно тя бе издържала. Същата вяра и надежда, крепила Янчи през цялото време, за да я търси и да бъде сигурен че ще бъдат отново заедно, трябва да е поддържала искрицата живот, тляла у Катерина с убеждението, че един ден Янчи все пак ще я намери. Уви, днес тя беше в ръцете на палачите в полицията. Хидас бе напуснал затвора Сархааза, защото е знаел къде да я намери. Тези изчадия я държаха сега в ръцете си, и Юлия беше в ръцете им, а това беше хиляди пъти по-лошо.

Мрачни, неканени мисли за Юлия споходиха Рейнолдс. Сега той се припомни за дяволитата усмивка, когато я беше целунал за довиждане близо до остров Маргит. И в момента сякаш съзираше загрижения и поглед, когато тя видя до какво състояние го беше докарал Коко. Как го беше погледнала с внезапно помръкнали очи, щом се бе събудил. Сякаш още тогава Юлия беше предчувствала нещастието, което ги дебне…

Изведнъж, без дори да си дава сметка какво прави, Рейнолдс скочи отново на крака.

— Откъде се обадиха, Янчи? — гласът му беше възвърнал предишната си увереност. Нямаше и следа от вледеняващия изблик на ярост от преди малко.

— От улица „Андраши“. Какво значение има това, Михаил?

— Ние можем да ви ги върнем, можем веднага да ви ги върнем. Само Графа и аз. Можем да го направим.

— Ако изобщо има двама души, които биха могли да го направят, аз ги виждам сега пред мен, но дори и вие не бихте успели — усмихна се Янчи уморено. Усмивката само докосна крайчеца на устните му, но въпреки това той се усмихваше. — Работата, единствено работата, работата преди всичко, нали това е кредото на твоя живот? Ти си свърши работата, момчето ми. Какво би помислил полковник Макинтош?

— Не знам, Янчи — отвърна Рейнолдс убедено. — Не знам, само един Бог вижда, че не ме е грижа за това, вече съм решил, приключих, свърших последната задача за полковник Макинтош. С това привърших работата си за нашите тайни служби, така че, с ваше позволение, Графа и аз…

— Един момент — Янчи вдигна ръка, за да го прекъсне, — нещата са много по-лоши, отколкото изглеждат. По-лоши са, отколкото мислиш… Какво ще кажете, доктор Дженингс?

— Катерина — прошепна възрастният човек, — какво странно съвпадение, моята съпруга също се казва Катерина.

— Съвпадението ни засяга много по-дълбоко, отколкото изглежда на пръв поглед. Страхувам се, че е така, професоре — известно време Янчи остана загледан в пламъците, преди да се размърда. — Англичаните използваха съпругата ви като лост срещу вас, за да ви подтикнат да свършите това, което искат, а сега и с мен е така…

— Разбира се, разбира се — промълви Дженингс. Сега той беше спокоен и безстрашен, дори на трепваше. — Не е ли очевидно, че като позвънят отново, аз ще тръгна веднага.

— Да тръгнете веднага? — зяпна го втренчено Рейнолдс. — Какво значи това?

— Ако вие познавахте така добре Хидас, както аз го познавам — каза Графа, — не бихте питали. Той цели пряка размяна, не е ли така, Янчи? Катерина и Юлия, разменени срещу професора.

— Точно това ми и каза. Ще ги върне, ако аз му предам професора. — Янчи поклати глава вяло и завърши: — Това не може да стане, разбира се, няма да стане, аз не мога да ви предам, професоре, не мога да ви разменя. Само един Бог знае какво могат да направят с вас, ако отново попаднете в ръцете им.

— Но вие трябва да го направите, вие трябва… — Дженингс скочи на крака и погледна към Янчи, — те няма да ме пипнат, аз съм твърде полезен за тях. Съпругата ви, Янчи, семейството ви — Какво е моята свобода в сравнение с техния живот? Вие нямате избор в случая. Ще се предам.

— Ще размените свободата, а може би и живота си, за да върнете семейството ми, а вие самият едва ли някога ще видите отново собственото си семейство. Схващате ли какво говорите, доктор Дженингс?

— Да — каза Дженингс спокойно и упорито, — аз знам какво говоря. Раздялата не е толкова важна. Виждате, че ако аз отида, семейството ви ще остане живо. А пък, кой знае, свободата може да дойде и при мен отново някога. Ако не се предам, и съпругата ви, и дъщеря ви ще загинат. Сигурно сте наясно с това.

Янчи кимна, а Рейнолдс, обзет от нетърпение и от почти непоносим гняв, можеше да изпитва само състрадание. Можеше да чувства само съжаление от все сърце за всеки от присъстващите, които бяха принудени сега да направят такъв жесток, нечовешки избор. Този избор беше предоставен на човек като Янчи, който съвсем скоро, само преди минути, беше проповядвал принципа „обичай неприятелите си“. Беше ги убеждавал, че трябва да ги разбират и да помагат, да печелят на своя страна комунистическите братя, които правят всичко жестоко непоносимо.