Последната граница

Графа постави слушалката и се обърна към останалите: — Виждате как стоят нещата, господа. Оставям настрана славата и репутацията, желанието за саможертва и рицарството. Ще си спестим неприятния риск, свързан с тези неща. Ракетите значат много повече от едно обикновено отмъщение. Нужен им е професорът. Както и да е. Имаме на разположение три часа.

Три часа, но един от тях беше почти изминал. Това беше час, през който би трябвало да дремнат. Всички бяха изтощени до краен предел и безкрайно се нуждаеха от сън, но на никого и през ум не му мина мисълта да заспи. Янчи беше като слисан, радваше се при мисълта, че отново ще види Катерина, но в същото време беше и нещастен, обзет от нетърпение и угризения. В сърцето си вече бе решил твърдо, че професорът не трябва да се предаде. Професор Дженингс също нямаше никакво желание да проспи последния час, през който щеше да е на свобода. Казака също не заспа, защото кипеше от енергия и в момента се занимаваше с камшика и пумпала, изпълнен с готовност за предстоящата славна битка с полицията. Шандор дори и не помисли да полегне, само сновеше напред-назад навън на студа и не се отделяше от Янчи, защото не искаше да го остави насаме с нещастието, което го бе сполетяло. Графа пиеше — бавно, на глътки, с удоволствие, сякаш никога повече нямаше да види бутилка с ракия. Рейнолдс го наблюдаваше с мълчаливо възхищение. Видя, че Графа отваря трета бутилка, а от първите две беше изпил повече от половината. Сякаш пиеше вода, никакво въздействие на алкохола не се забелязваше.

— Ти, приятелю, мислиш, че пия много — засмя се Графа на Рейнолдс. — Няма защо да криеш мислите си.

— Не е добре, защо го правите?

— Защо ли, наистина? Просто ми доставя удоволствие.

— Но…

— Какво, приятелю?

Рейнолдс сви рамене:

— Не за удоволствието пиете.

— Не е ли? — повдигна вежди Графа. — Тогава, може би, за да удавя грижите си.

— Да удавите грижите на Янчи, според мен — каза бавно Рейнолдс, осенен от някакво остро необичайно прозрение. — Всъщност, мисля, че знам. Нямам представа откъде сте толкова сигурен, но вие сте убеден, че Янчи отново ще види Катерина и Юлия. Неговите грижи ще отпаднат, но вашите остават, а те са същите като неговите, само че сега ще трябва да ги понасяте сам. Затова ги чувствате двойно по-тежки.

— Янчи ти е казал?

Нищо не ми е казал.

— Вярвам ти — Графа го изгледа замислено, — знаеш ли, ти сякаш остаря с десет години пред очите ми само за няколко дни, приятелю. Никога вече няма да бъдеш същият, какъвто те видях за пръв път в онази нощ. Естествено смяташ да напуснеш тайните служби?

— Това ще е последната ми мисия. Няма да работя повече за службите.

— Имаш ли намерение да се ожениш за русокосата Юлия?

— Господи Боже! — Рейнолдс го загледа слисано. — Толкова ли… толкова ли е очевидно това?

— Ти щеше да си последният, който щеше да го види, а то бе очевидно за всеки.

— Е добре, щом е така — да — начумери се Рейнолдс и за да изрази още по-добре изненадата си добави, — но още не съм я попитал.

— Не е необходимо. Аз познавам жените — махна сантиментално с ръка Графа, — тя вероятно има смътни надежди, че ще го направиш.

— Надявам се да е така — Рейнолдс замълча разколебан, след това погледна Графа право в очите. — Вие хубаво се отклонихте от въпроса, така ли е?

— Да, малко непочтено от моя страна. Засегнах съвсем личен въпрос, а ти беше толкова любезен да не ме срежеш и да откажеш да разговаряме. Понякога изпитвам гордост, а това е осъдително. — Графа наля до горе чашата си, отпи от нея и запали от фаса следващата си руска цигара. След това продължи рязко: — Янчи търсеше съпругата си, аз моето малко момче. Малко момче! Следващия месец трябваше да навърши 20, а може би е наистина на 20, не знам. Не знам, но есе ми се ще да се надявам, че е жив.

— Това единственото ви дете ли беше?

— Имах пет деца, а децата имаха майка и дядо, и чичовци, но за тях не се тревожа, те всички са невредими и на сигурно място.

Рейнолдс не каза нищо. Нямаше и какво да каже. От думите на Янчи знаеше, че Графа навремето бе загубил всичко и всички на света, освен малкото момче.