Последната граница

Хидас знаеше какво прави. Вероятно бе научил от Юлия, че къщата на Янчи има два фронтона без прозорци и е с яки стени. Не се бе поколебал и за момент, още повече, че разполагаше с тренирани и инструктирани хора, които изпълниха гладко и без всякакви усилия маневрата. На няколкостотин ярда по пътя, който се отклоняваше от шосето, двете коли ускориха придвижването си и оставиха назад бронираната машина. След това намалиха скоростта почти едновременно и свиха настрани, за да преминат малкия гърбав мост. Препуснаха към къщата и я заобиколиха от двете страни, само на няколко ярда от нея. Колите спряха, въоръжени мъже скочиха от тях и заеха позиция зад камионите, зад малките постройки и зад няколкото дървета, които растяха зад къщата.

Още преди последният полицай да заеме позиция, голямата бронирана кола сви от пътя, като едва не закачи ниските стени на гърбавото мостче, и се отправи към къщата напред с муцуната на дългото си оръдие, насочено гротескно към небето; гмурна се от другата страна и спря на около петдесет ярда от постройката. Мина секунда, после друга, след това се чу силен трясък, голямото оръдие изгърмя, избухнаха пламък и дим, после хвръкнаха отломъци от стената, където беше ударил снарядът. Попадението беше малко по-долу от прозорците на приземния етаж. Минаха няколко секунди, пушекът от първата експлозия още не се бе разсеял, когато следващият снаряд удари къщата, може би на ярд от първото попадение. След това още един и още един, и още един снаряд се разбиха в стената и я пробиха. Дупката беше почти десет фута и зейна отпред.

— Свине, вероломни убийци! — прошушна Графа. Лицето му беше почти безизразно. — Знаех, че не трябва да му се вярва, и досега го знаех, но чак сега разбрах до каква степен не може човек да му има доверие и изобщо не бива да му се вярва. — Той прекъсна, защото голямото оръдие отново изгърмя, и продължи когато грохотът му заглъхна. — Това съм го виждал стотици пъти, прилагаха го германците във Варшава. Ако искаш да завземеш къща и да я разрушиш, без да блокираш улиците, трябва да събориш основите и тогава тя се самосрутва. Германско откритие, което дава и допълнителни резултати. Всички скрити в къщата остават смазани под развалините.

— Значи това се опитват да направят тези кръвопийци… Те навярно мислят, че ние сме вътре — обади се доктор Дженингс с разтреперан глас. Върху лицето му беше изписан ужас.

— Това, което правят в момента, не е за развлечение — каза Графа грубо. — Разбира се те са убедени, че сме вътре. Не случайно Хидас разположи копоите си около къщата. Това е за в случай, че някой от нас успее в суматохата да се измъкне от развалините.

— Разбирам — сега Дженингс говореше по-уверено, — изглежда аз съм надценявал значението на моята служба за руснаците.

— Не — излъга Графа, — не сте. Те ви искат жив, но подозирам, че още повече искат генерал-майор Илюрин и мен самия. Янчи е враг номер едно на унгарските комунисти. Те знаят, че подобен шанс едва пи ще им се падне занапред, затова не биха могли да го пропуснат, готови са да пожертват дори вас, за да унищожат генерала.

Рейнолдс се размърда. Цялото му същество излъчваше едновременно и гняв, и възхищение — гняв заради това, че Графа скри истината от Дженингс, като го остави да си мисли, че могат все още да го изтъргуват без всякаква опасност за живота му. Възхищаваше се от бързата реакция и умението, с което Графа обясни положението.

— Това не са хора, това са демони, безчовечни демони — каза Дженингс възмутен.

— Наистина е трудно да се мисли за тях другояче — обади се Янчи. — Вижда ли ги някой? — Нямаше нужда да го питат какво има предвид под това „ги“. — Не се ли виждат? Тогава може би ще е по-добре да им ударим един звънец по телефона, но телефонната връзка минава под покрива и дали не е прекъсната?

Не беше прекъсната. Беше настъпило затишие на вятъра в момента и оръдието мълчеше. В притихналия леден въздух се чу съвсем ясно звънът, който се разнесе в къщата. Янчи бе вдигнал слушалката на походния телефон. Чу се отсечена команда и видяха някакъв мъж, който прибяга зад ъгъла на къщата и започна да дава сигнали на бронираната кола да не стреля. Почти веднага голямото оръдие се наклони и изви на една страна. Последва нова заповед и войниците, прикрити около къщата, побягнаха към предната и част и зад нея. В предната част видяха полицай, който се наведе и се провря през развалините, за да проникне в къщата. Други, със заредени карабини, застанаха пред изпочупените прозорци и висящата на пантите си предна врата. Дори от това разстояние можеше да се различи безпогрешно, че първият от двамата, които проникнаха в сградата, имаше гигантска фигура, прилична на горила, каквато беше Коко.

— Започвате ли да разбирате защо достойният полковник Хидас е живял вече толкова дълго? — промърмори Графа. — Това не е резултат на извънреден късмет.