Последната граница

— Твоето време още не е дошло, полковник Хидас, Янчи е ранен зле, ударен е в главата, но ще оживее. Сега слушай внимателно. Съвсем очевидно е, че на теб не може да се вярва. Затова нямам намерение да се излагам на нови опасности, не можем и нямаме намерение да направим замяната тук, няма никакви гаранции, че ще спазиш думата си. Няма да ти създам нови възможности да проявяваш коварството си. Тръгни направо през полето на около половин километър оттам, където си. Ще ти е трудно да вървиш направо по снега, но ти имаш хора, не си сам, а ние ще имаме време да се подготвим. Ще стигнеш до дъсчен мост, който ще те отведе на пътя. Тръгваш направо по него и ще стигнеш до един брод на реката, ясно ли е?

— Разбрах — част от увереността се бе върнала в гласа на Хидас. — Ще бъдем там, колкото се може по-скоро.

— Ще бъдете там точно след един час, считано от тази минута, не по-късно. Нямам никакво намерение да ти подарявам време, та да изпратиш подкрепления и да пресечеш пътищата за бягство на запад. Впрочем, не губи ценно време като се опитваш да търсиш помощ и подкрепления чрез този телефон. Ще изрежа жиците тук и след това ще ги изрежа на около пет километра северно от тук.

— Но за един час? — в гласа на Хидас отново се бе върнала неувереността. — Да се пресече това поле, отрупано с такъв дълбок сняг, а и кой знае в какво състояние е този страничен път до реката. Все пак, ако не успеем за един час…

— Тогава не ще ни намерите. — Графа окачи слушалката, направи знак на Казака да среже жиците, надникна в задната част на камионетката да види дали Янчи е настанен удобно, след това побърза да заобиколи и зае мястото си в кабината.

Рейнолдс беше запалил мотора и като видя Графа се отмести, за да освободи мястото зад волана. Бяха необходими само няколко секунди да се измъкнат от гората на главния път и да поемат на североизток, където здрачът бе започнал да докосва покритите със сняг хълмове под тъмното оловно небе.

Тъмнината беше започнала да се сгъстява, а снегът отново бе завалял силно, беше тежък, мокър сняг. Всичко обещаваше, че ще продължи да вали още дълго. Когато стигнаха отклонението към реката, Графа зави с камионетката по неравния, тесен, затрупан със снежни преспи път; измина така няколко стотин ярда и спряха до някаква малка, изоставена, каменна кариера. Рейнолдс се отърси от мислите и мечтите, на които се бе отдал, и погледна Графа стреснато и изненадано.

— Къщата на лодкаря… Стигнахме ли реката?

— Да, още около триста-четиристотин метра оттук и ще сме на мястото, където е бродът. Не бива да оставим камионетката ей така, направо пред очите на Хидас, когато пристигне от другата страна, то ще е повече от предизвикателство.

Рейнолдс кимна и не каза нищо. Той бе мълчал почти през цялото време, откакто бяха напуснали къщата на Янчи, седял бе тихо и по време на пътуването. И с Шандор бе разменил едва няколко думи, когато му помагаше да заредят взрива под моста. Чувстваше се смутен, разкъсваха го противоречиви мисли и чувства. Беше обзет от мъчително напрежение и безпокойство, пред което всичко преживяно от него до сега бледнееше. Най-ужасно от всичко бе, че старият Дженингс беше станал разговорлив, с приповдигнато, весело настроение, какъвто Рейнолдс не бе го виждал досега. Опитваше се, доколкото може, да повдигне отпадналия дух на останалите. Рейнолдс подозираше, без да има основание за това, че старият професор знае, независимо от уверенията на Графа, че отива към явна смърт. Беше нетърпимо, беше немислимо такъв изискан и мил възрастен човек да бъде оставен да умре по този начин. Но ако не направеха нещо, беше повече от сигурно, че пък Юлия щеше да умре. Рейнолдс седеше безмълвен в сгъстяващия се мрак, със стиснати юмруци, но някъде в далечно ъгълче на съзнанието си чувстваше, без явно да го признава, какво трябва да е неговото собствено решение. Това щеше да даде отговор на всичките въпроси, които сега го измъчваха.

— Шандор, как е Янчи? — попита Графа като леко отвори прозорчето за наблюдение към задната част на камионетката.

— Малко е неспокоен — каза Шандор с плътния си благ глас, — сам се ругае.

— Превъзходно, явно главата му издържа повече от един куршум — засмя се добродушно Графа, после продължи: — Не можем да го оставим тук, доста студено е, не искам като дойде на себе си да не знае къде се намира и къде сме ние.

— Ами тогава аз ще го пренеса в къщата.

Пет-шест минути по-късно те стигнаха къщата на лодкаря — малка, бяла, каменна постройка между пътя и стръмния бряг на реката. На това място тя беше широка около четирийсет стъпки и се влачеше мързеливо. Дори в тъмнината личеше, че точно на това място тя е и доста дълбока. Като оставиха другите при вратата на къщата, обърната към реката, Графа и Рейнолдс слязоха по стъпалата чак до чакъла на самия речен бряг.