Последната граница

Лодката беше дълга около 12 фута, без мотор и без гребла. Единственото средство за придвижване се състоеше от здраво въже, завързано за железни стълбове на двата бряга. Въжето беше прекарано през закрепени макари в двата края на лодката. Пътниците прекосяваха реката от единия до другия и край като се издърпваха по въжето. Такъв начин за преминаване Рейнолдс не бе виждал никога, но трябваше да признае, че за обикновени хора и жени, които не разбират от лодки, това беше удобна и безопасна система. Графа сякаш отгатна мислите му.

— Задоволително, господин Рейнолдс, много задоволително средство, за нула време си от другата страна на реката. Виждаш ли отсреща? — Той посочи към противоположния бряг, където в мрака се мрежелееше горска ивица, извита като полумесец. Тя ограждаше гладко равнинно пространство, затрупано със сняг. Пресичаше го само пътят, който водеше до брега.

— Това място е създадено сякаш да обезкуражи нашия добър приятел полковник Хидас. Не се съмнявам, че в този момент се забавлява от приятната гледка да вижда как хората му се спотайват около брега на реката с оръжие в ръка. Трудно ще е, казвам го със скромност, някой да избере по-удобно място за смяна… Хайде да се обадим на лодкаря, който ще трябва да се наслади на една неочаквана и нежелана разходка.

Лодкарят-пазач отвори вратата веднага, преди още Графа да вдигне ръка да почука. Той загледа първо островърхата униформена шапка на Графа и облиза изсъхналите си устни. В Унгария не беше необходимо да имаш нечиста съвест, за да се разтрепериш от полицията.

— Сам ли си в къщата? — попита Графа.

— Да, да, сам съм. Какво… какво има, другарю? — Направи усилия да се съвземе и продължи: — Нищо не съм направил, другарю, нищо!

— Така казват всички — каза Графа със смразяващ глас. — Хайде, върви да си вземеш шапката и палтото и се връщай веднага.

Бедният човек разтреперан се върна обратно. Беше нахлупил кожена шапка на главата си. Направи опит да каже нещо, но Графа вдигна ръка и го пресече:

— Слушай внимателно, налага се да използваме къщата ти за съвсем кратко време. За какво ще я използваме, това съвсем не те засяга. Не се интересуваме и от теб. — Графа посочи пътя, който водеше на юг. — Тръгвай, другарю, незабавно и не се връщай по-рано от час. Дотогава ще сме си отишли.

Човекът гледаше стреснато и недоверчиво, оглеждаше се наоколо, за да види дали това не беше клопка. Като разбра, че нищо не го заплашва, без да каже дума, заобиколи къщата и пое по пътя. След половин минута тежките му стъпки заглъхнаха.

— Да изплашиш до смърт някой човечец става нещо като развлечение. С времето ми е все по-неприятно да го правя — промърмори Графа, — трябва вече да сложа край на това. Шандор, ако обичаш внеси Янчи вътре. — Графа ги поведе през малкото холче в стаята на пазача. Спря на прага, задържа дъха си, след това се обърна:

— По-добре го остави тук, в холчето. В стаята е като в пещ. — Той погледна Янчи, докато Шандор го нагласи удобно в ъгъла, като му подложи някакви възглавници, взети от стаята. — Виж, вече отвори очи, но все още е като замаян. Стой при него, Шандор. Остави го сам да се свести, ще се оправи… Какво има, момчето ми? — Графа повдигна вежди, когато Казака се втурна в холчето. — Нещо си развълнуван?

— Полковник Хидас и хората му — задъхано изстреля Казака. — Пристигнаха заедно с двете камионетки. Появиха се и стигнаха до брега, малко по-нататък.

— Цяло събитие! — Графа извади една от любимите си руски цигари, запали я и метна угасената клечка през прага на отворената врата. Забележително точни са, хайде да вървим да прекараме остатъка от деня с тях.

13

Графа се разхождаше нервно из холчето. Спря изведнъж и препречи с ръка отвора на вратата.

— Останете вътре, професор Дженингс, много ви моля.

— Аз? — професорът го погледна изненадано. — Да остана вътре? Драги човече, аз съм единственият, който няма да остане тук.

— Добре. Въпреки това, засега останете. Шандор, погрижи се за това — Графа махна с ръка и забърза навън, без да даде възможност на професора да отговори. Рейнолдс беше по петите му и запита мрачно:

— Какво имате предвид като казвате, че е достатъчно един добре насочен куршум право в сърцето на професора и полковник Хидас може да се оттегли със затворниците си, удовлетворен от нощната акция.

— Нещо каквото се е случвало с мен — уточни Графа. Стъпките му проскърцаха по чакъла на брега и той спря до лодката, загледан в тъмните, студени води, които се носеха лениво по течението. Камионетката и всяка отделна фигура, всеки човек се открояваха на белия фон на снега, но беше станало достатъчно тъмно и почти невъзможно да се различат подробностите или униформите. Можеха да се видят единствено движещите се тъмни силуети. Само Коко можеше да се различи поради гигантския си ръст. Някакъв мъж бе застанал малко пред другите, почти до брега. Това беше човекът, към когото Графа подвикна: — Полковник Хидас?

— Тук съм, майор Ховарт.