Последната граница

— Добре, тогава да не губим време. Предлагам да извършим размяната, колкото е възможно по-бързо. Вече е нощ, полковник Хидас, а щом вие сте толкова коварен през деня, един Господ знае само как ще постъпите, когато стане съвсем тъмно. Нямам намерение да остана повече, за да го науча.

— Имате моята дума, държа на обещанието си.

— Не бихте дали дума, ако не разбирахте… Наредете на шофьорите си да обърнат и да изтеглят колите чак до гората. Вие и вашите хора също се върнете там. На това разстояние от около двеста метра ще ви бъде почти невъзможно да различите, когото и да е от нас. От време на време оръжията стрелят по грешка, но това не бива да става в тази нощ.

— Ще бъде точно така, както казвате — Хидас се обърна, даде някакви заповеди, изчака докато двете коли и хората започнаха да се изтеглят назад от брега на реката, след това се обърна с лице към Графа. — А сега какво по-нататък, майор Ховарт?

— Когато дам знак и ви викна, вие ще освободите генералската съпруга и дъщеря й. Те трябва да тръгнат към лодката. В същото време доктор Дженингс ще е влязъл в лодката откъм нашия бряг и ще премине на другата страна. Когато се изкачи на брега, ще изчака, докато жените се приближат, ще ги остави да дойдат до реката, а той бавно ще тръгне към вас. За времето, докато професорът стигне до вас, жените ще са преминали на нашия бряг и ще е вече достатъчно тъмно, за да може някой и от двете страни да се опита да стреля безразборно. Мисля, че планът е ясен и приемлив и за двама ни.

— Ще направя точно както казвате — повтори Хидас. Той махна с ръка и започна да се катери по полегатия бряг на реката. След като се изкачи, тръгна към тъмния силует на дърветата в далечината. Графа остана да се взира след него и замислено да разтрива брадичката си.

— Колкото по-малко са отстъпките, толкова по-малко искат от теб — промърмори Графа на себе си, — толкова по-малко! Тази моя безкрайно подозрителна природа! Но какво друго му остава да направи? Време е да действам. — Той повиши глас: — Шандор! Казак!

Изчака двамата да излязат от къщата и се обърна към Шандор:

— Как е Янчи?

— Оправя се, но все още е малко замаян. Раната на главата го боли.

— Няма как, необходимо е — каза Графа и се обърна към Рейнолдс: — Извинявай, искам да кажа няколко думи насаме на Дженингс… Янчи и аз, надявам се, че разбираш. Няма да отнеме повече от минута, обещавам.

— Няма значение, говорете колкото искате — каза Рейнолдс мрачно, — аз няма закъде да бързам.

— Зная, зная — Графа се поколеба, понечи да каже нещо, после промени решението си. — Би ли се погрижил да пуснете лодката във водата?

Рейнолдс кимна, почака Графа да влезе в къщата и се обърна да помоли останалите да му помогнат да спуснат лодката по каменистия бряг във водата. Лодката беше по-тежка, отколкото изглеждаше, но те я издърпаха като употребиха всички сили. Благодарение на помощта на Шандор след няколко секунди тя вече се полюшваше във водата. Бавното течение я поде, но въжето се опъна и я задържа. Шандор и Казака се изкачиха обратно на брега, а Рейнолдс остана до водата, която се плискаше в краката му. Остана така няколко минути, извади пистолета, провери предпазителя и го премести в джоба на палтото си, но продължи да го държи в ръка.

Стори му се, че са минали секунди, но доктор Дженингс вече се бе появил на прага на къщата. Той каза нещо, което Рейнолдс не можа да разбере, след това се чу дълбокият, плътен глас на Янчи, после се обади и Графа.

— Вие… вие ще ми простите, задето оставам тук, доктор Дженингс. — За пръв път в думите на Графа отекнаха несигурност и колебание. Рейнолдс не бе го чувал преди да говори по този начин. — Така е… аз ще съм твърде…

— Разбирам добре — думите на Дженингс прозвучаха спокойно и уверено. — Не се самоизмъчвайте, приятелю, благодаря за всичко, което направихте за мен.

Дженингс се обърна рязко, подаде ръка на Шандор, за да му помогне да слезе по стръмния, висок бряг. Препъна се безпомощно, когато стигна до камъните и продължи към лодката попрегърбен. До този момент Рейнолдс не бе си дал сметка колко прегърбен е старият човек. С високо вдигнатата си яка, за да се предпазва от жестокия нощен студ, и с петлеещите се в краката му поли на тънкото палто с реглан кройка, той представляваше трогателна гледка. Рейнолдс почувства как сърцето му се свива от състрадание заради беззащитността на храбрия старец.

— Краят на пътя, момчето ми — Дженингс говореше спокойно, но малко дрезгаво, — съжалявам, ужасно съжалявам, че ти създадох толкова много грижи и то за нищо. Измина такъв дълъг път, дойде от толкова далеч и сега сигурно това е горчиво разочарование за теб, жесток удар.

Рейнолдс не каза нищо, нямаше доверие в себе си, защото не знаеше как да постъпи, но все още стискаше пистолета в джоба си.

— Едно нещо забравих да кажа на Янчи — промълви Дженингс. „Довидженья“, кажи му, че аз съм го казал. Само „Довидженъя“, той ще разбере.

— Не мога да разбера, но няма значение.

Дженингс се упъти към лодката и се задъхваше като вървеше, а Рейнолдс здраво стискаше пистолета си в ръка.