Последната граница

Контрастът между външния свят и атмосферата вътре в заведението беше невероятен. Само една стъпка през прага и ето, че снегът, студът и мракът на безлюдните, самотни будапещенски улици като по магически начин се превърнаха в топлина, светлина, весел смях, бъбриви гласове на жени и мъже, намерили тук отдушник за естествената си нужда да общуват помежду си. Сред тесните, опушени стени на малкото кафене те се опитваха да избягат, колкото и ефимерно да беше това бягство, от жестоката реалност на света отвън. Първата незабавна реакция на Рейнолдс беше изненада, почти шок, че попада в такъв оазис от цветове и светлина в неприветливата, еднообразна сивота на живота в тази полицейска държава. Реакцията му обаче беше кратка. Той бързо намери обяснение: не можеше комунистите да не са психолози и поради това не само да не забраняват, но и да насърчават посещението на подобни места. Много по-добре ще е да се събират в компании, отколкото да злословят по тъмните кътчета и да кроят заговори срещу режима. Тъй или иначе никой не би могъл да им попречи да общуват помежду си и е много по-добре това да става открито, да пият кафето си, виното и коняка под бдителните, благосклонни очи на няколко верни слуги на режима. Изключително надежден клапан, мислеше си Рейнолдс.

Той се спря непосредствено до вратата, след това тръгна навътре в помещението, без да бърза, за да може добре да огледа обстановката. На две маси, близо до входа, бяха насядали руски войници. Те се смееха шумно, пееха и удряха чашите в масата, изпаднали в добро настроение. „Безопасно е, отсъди Рейнолдс, без съмнение затова са избрали това кафене за място на срещите си. На никого не би му хрумнало на ум да търси западен шпионин в това свърталище за пиене и веселие на руските войници.“ За Рейнолдс те бяха преди всичко руснаци и заради това предпочиташе да не се мотае около масата им.

Той се отправи през залата към задната част на кафенето и я съзря веднага, беше седнала сама на малка маса за двама. Беше облечена в пристегнато с копан палто с качулка. Точно същото, което му беше описал управителят на хотела днес след обед. Качулката сега беше дръпната, а палтото разкопчано. Тя веднага го забеляза, но не му обърна внимание и остана така, без да трепне, все едно, че беше случаен, непознат за нея посетител. Рейнолдс схвана веднага знака й. Наоколо имаше доста маси с едно-две празни места и той застана така, сякаш се колебаеше на коя от тях да седне. В това положение постоя достатъчно дълго, за да могат околните да забележат присъствието му и най-вече колебанието му в избора на място. След това приближи масата на Юлия.

— Свободно ли е? Имате ли нещо против да споделя масата ви? — попита той.

Девойката го изгледа и обърна глава към малката празна маса в ъгъла, след това го погледна отново и подчертано се обърна — все едно, че Рейнолдс не присъстваше. Тя не каза нищо и той дочу приглушения кикот зад гърба си, когато сядаше. Приближи стола си до нейния и докато сядаше промърмори тихичко:

— Неприятности?

— Следят ме. — Сега тя отново се бе обърнала към него и лицето и се покри с маската на враждебност и лошо настроение.

„Не е глупава, помисли Рейнолдс, знае как да постъпва,“

— Тук ли е?

Незабележимо кимване, но сигурен знак.

— Къде?

— Настанил се е до вратата, до войниците.

Рейнолдс не помръдна и не обърна глава, но каза тихо:

— Опиши ми го.

— Среден ръст, кафява мушама, без шапка, тясно, слабо лице с черни мустачки. — Презрението и досадата, които бяха изписани върху лицето й, бяха в почти комичен контраст с думите.

— Трябва да се освободим от него вън, вие първа, после аз. — Той протегна ръка, хвана я за лакътя, придърпа я към себе си и я загледа похотливо право в очите. — Опитвам се да ви хвана, всъщност аз току-що направих неуместно предложение, как ще се отнесете към него?

— Ето така — тя отдръпна назад свободната си ръка и с все сила удари плесница на Рейнолдс. Тя беше толкова шумна, че за миг спря цялата врява в кафенето и всички се заобръщаха към тях, за да видят какво става. Юлия скочи на крака, грабна чантата и ръкавиците си и вдигнала глава се упъти към вратата, без да се оглежда нито наляво, нито надясно. Като по сигнал разговорите и смехът секнаха отново. Всички погледи сега бяха насочени към Рейнолдс.

Той повдигна ръка и предпазливо и внимателно поглади зачервената си буза. „Младата госпожица, помисли си мрачно, вложи премного реализъм в сценката.“ По лицето му се изписа негодувание, завъртя се на стола и погледна тъкмо навреме, за да види как момичето излиза през въртящата се врата, а веднага след него се надига мъжът с кафявата мушама, седял до момента съвсем незабележимо на масата. Вратата още не бе спряла да се върти, когато той подхвърли някакви пари на масата и излезе от кафенето.