Последната граница

Рейнолдс скочи на крака, също като човек, който очевидно е решил да напусне незабавно мястото, където се е почувствал неудобно, защото са го унизили, Рейнолдс знаеше, че всички гледаха към него и когато вдигна яката на палтото си и нахлупи периферията на шапката си надолу, възобновеният преди малко шум от приказки и смях отново секна. Точно, когато беше при вратата, един як, плещест руски войник с лице, зачервено от смях и пиене, се надигна също от мястото си, каза нещо на Рейнолдс, потупа го по гърба доста здраво, достатъчно, за да отведе нищо неподозиращия Рейнолдс до бара. Постъпката беше чисто по руски, войникът така изразяваше съчувствието си към нето. Рейнолдс не знаеше как да реагира в тази обстановка, но вътрешно кипеше от яд. Задоволи се само с една гримаса, която изразяваше едновременно яд и глуповато хилене. Така му се струваше, че реагира най-безопасно. После отстъпи пъргаво назад и се измете преди още веселякът да е подновил съчувствието си.

Сега снегът навън валеше съвсем леко. Не му беше никак трудно да забележи пред себе си момичето и мъжа. Те вървяха бавно един зад друг по левия тротоар на улицата. Рейнолдс побърза, за да не изпусне от погледа си мъжа. Изминаха двеста ярда, стигнаха някакъв ъгъл и Юлия се подслони в трамвайната спирка, зад която имаше магазини. Преследвачът като сянка се плъзна тихо в един вход зад спирката, Рейнолдс мина покрай него и се присъедини към момичето в остъклената спирка.

— Той е зад нас във входа — прошушна едва чуто Рейнолдс, — мислите ли, че сте в състояние да се преборите отчаяно за вашата чест?

— Мога — тя нервно погледна зад гърба си, — но трябва да бъдем много внимателни, той е от тайната полиция, сигурна съм, а те всички са опасни хора.

— Опасни, глупости! — изтърси Рейнолдс грубо, после произнесе вече съвсем високо: — Пред нас е цялата нощ! — Погледна я замислено, сетне вдигна ръце и я хвана за реверите на палтото: — Сега ще те удуша, така мисля. Няма защо да викаш за помощ, защото сме сами, ще си правим компания, нали?

Агентът съзря сенките им през стъклото, видя как мъжът и жената излизат, залитайки, от спирката. Жената отчаяно се отбраняваше и се опитваше да се отскубне от ръцете му, които стискаха гърлото й. Агентът не можеше да се колебае повече. Притича с леки, безшумни стъпки през снега с високо вдигнат пистолет в дясната ръка, готов да действа с него, но изведнъж безшумно се свлече, щом Рейнолдс, предупреден от възгласа на момичето, се извърна в последния момент и с лакът го удари в слънчевия сплит. В мига, когато агентът се сгромолясваше, Рейнолдс стовари саблен удар с ръба на ръката си по врата му. Бяха му достатъчни няколко секунди, за да вземе палката — брезентов маркуч, пълен с оловни сачми, и да напъха мъжа в трамвайната спирка. После хвана момичето за ръка и го поведе по улицата.

Юлия трепереше силно и Рейнолдс я загледа изненадан в почти пълната тъмнина в будката на нощния пазач. В тясното пространство, където се бяха подслонили от снега и от студения, режещ вятър, те се чувстваха доста комфортно. Дори през палтото той усещаше топлината на раменете й, опрени до неговите. Протегна ръка към нейната, но Юлия я отдръпна като опарена. Когато преди десет минути се приютиха тук, тя беше свалила ръкавицитие си, за да разтрие премръзналите си ръце.

— Какво става? Какво ви е? — Гласът на Рейнолдс прозвуча загрижено. — Замръзнахте ли?

— Не знам, а да… знам. Не ми е студено — тя отново потръпна, — това е заради вас. Вие сте толкова безчовечен. Винаги съм се страхувала от хора, които са жестоки и безчовечни.

— Страхувате се от мен? — Гласът на Рейнолдс прозвуча недоверчиво и изненадано. — Мое скъпо дете, няма да позволя и косъм да падне от главата ти.

— Не ме наричайте дете! — извика момичето в изблик на възмущение, после спокойно, с тих глас добави: — Зная, че няма да ми направите нищо лошо.

— Тогава какво, по дяволите, предполагате, че съм в състояние да направя?

— Нищо, там е цялата работа. Вълнува ме не това, което правите, а което не правите, което не показвате. Вие не показвате чувствата си, нито интереса и отношението си към това, което ви заобикаля. О, да, вие се интересувате само от работата си, но методите, с които си служите, не ви интересуват. За вас е достатъчно единствено добре да изпълните задачата си. Графа каза, че такива като вас са само машини, автомати, програмирани да извършват определени действия, но без всякакъв признак на индивидуалност. Каза, че вие сте единственият човек, когото познава и който от нищо не може да се изплаши, а той се страхува от хора, които не се плашат. Представяте ли си Графа уплашен?

— Представям си — промълви Рейнолдс учтиво.