Последната граница

— Лъжлива кокетка — опита се да се усмихне Рейнолдс, но го заболя и усмивката му излезе разкривена. — Трийсет секунди и то при самозащита… — Той погледна Янчи — Какво всъщност се случи тази нощ? Къде сбъркахме?

— Въпросът ти е правилен — отвори спокойно Янчи. — В какво сбъркахме? Във всичко, момчето ми, съвсем във всичко. Фатални грешки от всеки и навсякъде. И вие сгрешихте, и ние сгрешихме, и полицията сгреши. Първата грешка обаче беше наша. Знаехме, че къщата е под наблюдение, но си бяхме въобразили, че наблюдателите са обикновени информатори. Жестока грешка от моя страна. Никога не съм правил подобна. Те били от полицията. Графа ги разпозна като дойде. Шандор ги заловил веднага, когато пристигнал у дома и им устроил клопка, но Юлия в това време беше отишла на среща с вас и нямаше как да ви предупредим. Графа знае много добре как действа политическата полиция, знае го по-добре от всеки друг. Беше сигурен, че ще се раздвижат и ще дойдат да ни приберат някъде след полунощ… Те винаги така постъпват. Имахме време да напуснем къщата дотогава.

— Значи мъжът, който е следил Юлия до „Белия ангел“, е тръгнал след нея още от къщи.

— Да, с него добре сте се справили, но само толкова. Било е за момента… Най-неприятната грешка е станала малко по-рано, когато сте разговаряли с доктор Дженингс.

— Когато какво?… Не мога да разбера.

— Ето, това е моят голям пропуск — каза Графа със съжаление, — аз знаех и трябваше да ви предупредя.

— За какво говорите? — попита Рейнолдс.

— Ето за какво — Янчи погледна ръцете си, поигра с фенерчето, след това бавно вдигна очи към Рейнолдс: — Прегледахте ли за микрофон в стаята на професора?

— Да, разбира се, че прегледах. Намерих само един зад вентилационната решетка.

— А проверихте ли банята?

— Там нямаше.

— Напротив, страхувам се, че вторият микрофон е бил там. Бил е монтиран в душа — отбеляза Графа. — Във всяка баня на „Трите корони“ в душовете има монтирани устройства. Нито един от душовете не работи, трябваше да проверите.

— В душовете? — Забравил за острата болка в гърба, Рейнолдс се дръпна и се изправи, като отстрани сепнатото момиче. — Микрофон! О, Господи! — възкликна той.

— Точно така — потвърди Янчи.

— Тогава всяка дума, всичко което съм казал на професора, е известно… — Рейнолдс спря и се облегна назад върху стената на камионетката, поразен от тежките последици, които щяха да настъпят след допуснатата фатална грешка. Сега не беше чудно, че Хидас знае кой е той и защо е тук. Хидас беше запознат с всичко. Надеждата да избави и да изведе професора вече ставаше нищожна. Той беше се съмнявал в това, особено след като Хидас му каза толкова неща в гаража на Янчи. Все пак имаше някаква надежда, но потвърждението, че Хидас знае достатъчно, а и начинът, по който бе достигнал до него, му изглеждаха вече като крайния печат за неизбежността на провала и цялото му начинание.

— Горчив хап — отрони Янчи внимателно.

— Направихте, което можахте — промълви Юлия, наведе глава към лицето на Рейнолдс и продължи да почиства раните. Той не издържа и се отдръпна. — Не се самообвинявайте — допълни тя.

Мина доста време в мълчание. Внезапно камионетката подскочи, друсна се силно и се удари. Вероятно беше попаднала в някакъв дълбок коловоз, утъпкан в дебелия сняг на пътя. Болката в гърба и в главата на Рейнолдс беше попреминала, попритъпила се бе и сега вече се явяваше на пристъпи. Главата му се проясни и за пръв път след удара можеше да мисли трезво.

— Охраната сигурно се е затегнала около Дженингс, може вече да са го отправили към Русия — каза той на Янчи. — Говорих на професора и за Браян, може би вече са съобщили в Шчечин и са осуетили бягството му. Играта е загубена. — Рейнолдс млъкна и с език напипа мястото на липсващия зъб от долната си челюст. — Да, играта е загубена, но поне не съм нанесъл по-големи щети. Не съм споменавал нито имена, нито с какво се занимавате вие и вашите хора, освен че дадох адреса ви на професора. Това едва ли ще ги улесни много, след като вече са го знаели. Едно нещо само ме тормози.

— Какво?

— Не, всъщност няколко неща. Първо, защо, след като са ме чули в хотела, не са ме окошарили още тогава, а по-късно?

— Много просто. Почти всеки микрофон е свързан с магнетофон. — Графа се захили. — Де да имах удоволствието да видя лицата им, когато са прослушвали ролката.

— Защо тогава вие не ми телефонирахте да ме спрете? От онова, което Юлия ви е разказала за полицая, вие вече трябва да сте знаели. Нали не сте се съмнявали, че полицията ще се появи.

— Почти така и направихме. Ние напуснахме десетина минути преди да дойде полицията и веднага позвънихме, но напразно, никой не отговори.

— Напуснах стаята малко рано, искаше ми се да стигна навреме. — Рейнолдс си спомня телефонния звън, когато слизаше по аварийното стълбище, но тогава бе решил да не се връща. — А защо не ме спряхте още на улицата?

— Можехме — започна да обяснява Янчи, но се обърна към Графа и го помоли той да продължи.