Последната граница

Рейнолдс се излегна, зави се добре и се загледа в тавана. Размишляваше дали Графа и Имре са успели да се доберат невредими през нощта до Будапеща, след като ги бяха докарали тук. Бяха решили да оставят камионетката в големия град. Не можеха да я зарежат някъде сред полето, наблизо до запустялата ферма, защото това щеше да доведе до провал. Янчи бе обяснил, че издирването на камионетката по цяла западна Унгария ще започне още от сутринта. Най-подходящото място, където можеха да я оставят, за да бъде намерена колкото се може по-късно, щеше да е някоя пуста алея в големия град.

После решиха, че и Графа също ще се завърне в Будапеща. Сега той беше почти сигурен, че върху него не е паднало никакво подозрение, а единствено той можеше да помогне да се разбере къде е професор Дженингс. Не беше правдоподобно руснаците да рискуват да го държат в същия хотел, независимо от строгата охрана, която полицията поддържаше там. Графа щеше да отиде на работното си място в полицията следобеда. Нямаше друг начин да научи за професора. Наистина винаги имаше някакъв риск, когато отиваше на работата си в полицията, но този риск съществуваше и преди и, въпреки това, той винаги отиваше.

Рейнолдс реши да не се измъчва повече в размисъл за нещо, което не зависеше от него. Беше убеден в крайния успех. Повярва, че с голямата помощ на Янчи и Графа ще успее. Комунистите са предупредени и естествено ще вземат мерки предварително. Вината беше само негова. Спомни си за магнетофонния запис на разговора си с професор Дженингс — как глупаво се бе оставил да го изиграят със скрития микрофон в банята. Сега вече щяха да блокират всички пътища, щяха да проверяват целия трафик за и от Будапеща, можеха да заведат професора в някое надеждно, отдалечено и силно охранявано място, може би вече са го прехвърлили обратно в Русия. Над всичко обаче, като крайъгълен камък в цялата умозрителна постройка на Рейнолдс за това, което можеше да се случи, стоеше главният въпрос — за младия Браян Дженингс в Шчечин — балтийското пристанище. Рейнолдс беше обхванат от мрачни мисли. Сигурно щяха да търсят Браян, днешния ден щяха да претърсват навсякъде, а може би вече са и претърсвали в Шчечин. Ако проявяха и най-малкото невнимание двамата агенти, отговорни за извеждането на момчето, и те щяха да бъдат напълно загубени. Наистина бяха много опитни, но нямаше да знаят, че сигналът е постъпил и стотици хора от полската полиция щяха да претърсват всяка дупка и ъгълче на града, за да ги открият. Рейнолдс беше разстроен и ядосан понеже се чувстваше безсилен да направи нещо. Трябваше да чака безпомощно, докато клопката се затваряше на хиляди мили от мястото, където сега беше принуден да лежи.

Постепенно огънят в гърба му започна да стихва, острата, пронизваща болка най-после го бе оставила, поне сега не я чувстваше така осезателно. Междувременно шумът, подобен на камшичен удар, ставаше по-ясен и по-начесто с всяка измината минута; сега го чуваше долу, непосредствено под прозореца. Не можеше повече да сдържа лююбопитството си, трябваше да стане. Освен това изпитваше нужда и да се измие, за да се освежи. Когато пристигнаха през нощта, той просто се тръшна на леглото изтощен и заспа на момента. С безкрайно внимание бавно повдигна крака, прехвърли ги през ръба на леглото и седна; събу пижамата и нахлузи панталона на сивия костюм, вече не толкова безупречен, както когато напускаше Лондон преди три дни. Надигна се предпазливо и стъпи на крака, доближи, накуцвайки, към малкото прозорче над умивалника и погледна.

Пред очите му се разкри удивителен спектакъл. Не толкова той, колкото главният герой в него привлече вниманието му. Мъжът долу, под прозореца, беше съвсем млад, почти момче; изглеждаше сякаш е слязъл направо от сцената на някаква селска музикална комедия. Носеше кадифяна шапка с голямо перо; дълга широка пелерина от жълто, дебело сукно, беше метната на раменете му. Ботушите му бяха красиво извезани и високи. На тях бяха закачени звънтящи сребърни шпори, които блестяха и се открояваха, въпреки искрящата белота на снега. Непознатият беше наистина колоритна фигура за тази сива, еднообразна действителност, фигура толкова пъстроцветна, че изглеждаше чак чудата.

Развлечението на непознатия беше не по-малко необичайно от неговия външен вид. В ръката си пъхната в ръкавица, държеше дръжката на дълъг, тънък камшик. Както можа да забележи Рейнолдс, момчето леко замахваше и с необикновената сръчност на китката успяваше да накара някаква тапа, която лежеше на снега на около петнайсет стъпки, да подскочи на около десетина стъпки настрана. Със следващия удар тапата отново подскачаше и се връщаше точно на мястото, където бе лежала преди. Това удивително действие момчето повтори няколко пъти и Рейнолдс нито веднъж не можа да забележи камшика да докосва тапата или да минава край нея. Ударът беше толкова бърз, че очите му не можеха да го проследят. Сръчността на младежа беше фантастична, съсредоточеността, с която действаше, абсолютна.