Последната граница

Загледан през прозореца, Рейнолдс беше толкова погълнат, че не чу как вратата зад гърба му леко се отвори, но долови едно „О!“, което трябваше да изразява изненада. Обърна се и внезапното движение изкриви лицето му от острата, режеща болка, която почувства в гърба си. Беше забравил за нея.

— Съжалявам — Юлия беше смутена, — не знаех.

Рейнолдс я прекъсна и се разсмя:

— Влизайте, всичко е наред. Аз съм почтен човек, а освен това, предполагам знаете, че ние, агентите, сме свикнали да се забавляваме с всякакви женски компании в нашите спални. — Той погледна таблата, която тя сложи на леглото. — Както виждам, подкрепление за инвалида. Много мило от ваша страна. — Много повече от инвалид!

Юлия беше облечена в синя вълнена рокля, пристегната с колан, украсена с бяла якичка и маншети. Златните и коси бяха сресани грижливо и блестяха така, както и очите й, сякаш току-що бяха измити в снега. Пръстите й, когато полипа нежно подутината на гърба му, бяха чисти и нежни, като нея цялата. Рейнолдс чу учестеното и дишане.

— Трябва да повикаме доктор, господин Рейнолдс. Червено, синьо, пурпурно, всички цветове, за които може да си помислите, ги има на гърба ви и той изглежда ужасно. Не можем да го оставим така. — Тя обърна Рейнолдс внимателно към себе си, погледна небръснатото му лице и каза: — Трябва да се върнете в леглото. Боли ви, нали?

— Само, когато се засмея — тогава сякаш някой ме пробожда с харпун в гръбнака. — Той се отдръпна към умивалника и кимна към прозореца: — Кой е този цирков артист?

— Още не съм погледнала — засмя се Юлия, — но го чух. Това е Казака — един от приятелите на баща ми.

— Казака?

— Така се нарича самият той. Истинското му име е Александър Мориц. Той мисли, че не трябва да го знаем, но баща ми го научи и знае всичко за него, както му е известно всичко за почти всички. Момчето смята, че Александър е много галено и затова се нарича Казак, едва 11 — годишен е.

— Каква е комичната опера, в която взема участие?

— Тесногръд невежа! — каза укоряващо Юлия. — Няма нищо комично в това, което прави. Нашият Казак е истински каубой, както вие бихте се изразили. От Пустата е, равнинната земя на изток към Дебрецен, там се обличат точно така, дори камшикът е тамошен. Казака свидетелства за една друга страна от дейността на Янчи, за която още не сте чували — изхранването на гладните. — Гласът и беше тих и спокоен. — Когато настъпи зимата, господин Рейнолдс, много хора в Унгария гладуват. Правителството иззема твърде много от месото и картофите, произвеждани е стопанствата. Те изпълняват тежки наряди, а най-лошото в районите, гдето се отглежда пшеница е, че държавата я изкупува всичката и на хората не им остава нищо. В някои години положението става толкова трагично, че се налага гражданите от Будапеща да изпращат хляб и брашно на роднините си в провинцията. И Янчи се грижи за този гладен народ. Той решава от кое държавно стопанство да задигнат добитък и къде да го откарат. Казака изпълнява решението. Той пресече границата тази нощ.

— Толкова ли е просто това?

— За Казака не е трудно, той има особен дар да се оправя с животните. Повечето ги докарват от Чехословакия, границата е на около двайсет километра от тук. Казака просто ги упоява, прави им каша от трици, напоена с евтина ракия. Когато ги замае малко, прекосява границата с тях без всякакви тревоги, все едно, че вие или аз пресичаме улицата.

— Жалко, че не е така просто с хората — отбеляза Рейнолдс сухо.

— Казака иска да помага на Янчи и Графа в прехвърлянето на хора през границата. Е, разбира се, тях няма да ги упойва. Навярно ще успее.

Юлия изгуби всякакъв интерес към Казака, но остана загледана разсеяно през прозореца. След малко вдигна забележително сините си, спокойни очи към Рейнолдс и каза предпазливо: — Господин Рейнолдс, аз…

Рейнолдс знаеше какво щеше да каже и побърза да я изпревари. Не бе необходима голяма проницателност, за да може да разбере още предната нощ как тя се отнася към решението им да не се отказват да търсят Дженингс. Беше очаквал този неизбежен порив и имаше представа какво става в главата й. Беше го осъзнал смътно предишната нощ, когато видя реакцията й, но едва днес, в мига, когато я съзря на прага на стаята, всичко му се изясни напълно.

— Стига с това „господин Рейнолдс“, опитайте Майкъл — предложи той. — Трудно ми е да разговарям официално и да се държа на положение, когато съм без риза.

— Майкъл — тя произнесе името бавно, но в нейните уста то прозвуча иначе — Мехаил. — Майк — рече тя, — не може ли Майк?

— Ще те убия — заплаши я той.

— Много добре, Майкъл.

— Мехаил — засмя се Рейнолдс, преструвайки се, че трудно го произнася, и попита: — Май искаше да кажеш нещо, нали?

За момент очите им се срещнаха и се разбраха без думи. Момичето узна отговора на въпроса си, без дори да го зададе. Когато се обърна, крехките му рамене се отпуснаха безпомощно.

— Така да бъде — каза то с безжизнен глас. — Все пак ще отида да проверя за доктора. Янчи каза, че след двайсетина минути той ще дойде.