Последната граница

— Какво? С този мощен мотоциклет, който се чува на мили далеч, и с тези дрехи, с които човек може да го познае от същото разстояние?

— Мотоциклет ли? Това е една малка моторетка. Казака и махна заглушителя преди време, за да могат да го чуват повече хора, когато пристига някъде… и да се обръщат след него. Какво да се прави, момчешка суетност. Но шумотевицата на моторетката и крещящите дрехи са най-сигурното му прикритие. Той толкова бие на очи, че никой няма и да помисли да се съмнява в него.

— Колко ще се забави?

— Ако пътищата са добри, ще отиде и ще се върне за около час и половина. Не сме далеч от Будапеща, намираме се на около петнайсет километра от града. Но в тази нощ? — Янчи помисли. — Предполагам, че за около час и половина ще успее да се върне.

Всъщност Казака се забави около два часа. Това бяха два часа, които Рейнолдс никога нямаше да забрави. Янчи говори почти през цялото време, а той го слушаше с вниманието на човек, получил рядката привилегия да чуе нещо, което отникъде другаде не би могъл да научи. Рейнолдс си даваше сметка, че подобно настроение на пълна откровеност рядко обзема този човек, най-забележителния и изключителен мъж, какъвто някога бе срещал. В неговия изпълнен с опасност живот, където всичко беше поставено на карта, тази откровеност бе израз на второто аз на Янчи. Макар и замалко, в момента сякаш всичко останало бе изгубило значението си. Два часа непрекъснато Юлия седя на една възглавница до краката на баща си. Смехът и дяволитостта, които рядко липсваха в очите й, сега отсъстваха, сякаш никога не бяха огрявали лицето й. Тя беше сериозна и смълчана, каквато Рейнолдс не можеше да си представи, че може да бъде. През тези два часа погледът и не се отмести от бащиното и лице. Ако това се случеше, то бе само, за да погледне обезобразените, смазани ръце на Янчи. И отново погледът и се впиваше в лицето на скъпия и човек, сякаш искаше да попие завинаги всяка дума, да запомни всяка бръчица, всяка подробност от лицето на баща си. Рейнолдс усещаше, че и тя, както и той, споделя необяснимото предчувствие, че имат привилегията да чуят нещо, което никога друг път нямаше да могат да чуят. Когато я гледаше сега, Рейнолдс си спомни странния поглед в очите и в камионетката предната нощ, изпълнен с толкова много обреченост, че той почувства странен, неразбираем хлад. Костваше му физически усилия да отхвърли от себе си това неестествено чувство, да изтрие от съзнанието си онова, което при други обстоятелства би считал за досадни глупости, които само мътят главата му.

Янчи изобщо не говореше за себе си, нито за организацията, която бяха създали и за методите, които използваха, според случая. Единственият конкретен факт, който Рейнолдс успя да научи през цялата вечер беше, че главната им квартира е в някакво стопанство, разположено сред ниските хълмове между Сомбатхей и езерото Нойсидлер, недалеч от австрийската граница — единствената граница, която представляваше интерес за повечето от онези, които бягаха на Запад. Янчи разказваше всъщност за хората, за стотиците хора, на които той, Графа и Шандор бяха помогнали да се спасят, за надеждите и страховете им, за терора в света, в който живеят. Той говореше за мира, за надеждата си, че светът ще заслужи мира. Разказваше за убеждението си, че най-после мирът ще възтържествува, когато повече хора, а не само единици, работят за него, че няма нищо по-благородно на този свят от работата за мира и че е безумие да се мисли, че има нещо по-добро, за което си заслужава човек да отдава силите си. Той говори за комунистите и некомунистите и за различията между тях, които съществуват само в начина на мислене. Янчи им доказваше, че всички хора по света неизбежно са различни по идеалите и убежденията си. Христос някога е казал, че те са братя помежду си, но не е предвидил нетолерантността и глупостта. Янчи говори за непримиримостта, която съществува днес спрямо убежденията на другите, ако тези убеждения са различни от нашите. Някои секти си присвояват дори правото да определят кой е достоен да прекрачи небесните двери на рая. Разказа за своя нещастен руски народ, който с готовност приема другите, но пред когото всички врати са затворени. Янчи беше скитник, не криеше, че още от младини е бил далеч от народа си, но и до момента бе останал част от него.