Последната граница

Сутринта отново бяха слушали предаването на БиБиСи — новините в 7 часа — и отново нямаше никакво съобщение. Времето минаваше, Рейнолдс знаеше, че надеждата се топи. Нима не бяха успели да заведат Браян Дженингс в Швеция? Естествено нещата бяха задвижени, беше още рано да се говори за провал. Той никога не се тревожеше от възможен провал, защото винаги можеше да се намери изход. Онова, което сега го безпокоеше, беше Янчи. Доколкото познаваше този великодушен мъж, той щеше на всяка цена да изпълни обещанието си да му помогне, независимо какво би струвал опитът да се освободи най-зорко пазеният сега в Унгария човек. Рейнолдс вече познаваше Янчи почти като самия себе си и знаеше, че той няма да се поколебае да действа, но цената можеше да се окаже твърде висока. Дълбоко в себе си Рейнолдс си даваше сметка, че тревогата му не беше единствено за Янчи. Уважението и възхищението му към този човек бяха огромни, но той беше загрижен и за дъщеря му, която обожаваше баща си. Ако се случеше най-лошото — да загуби и последния член на семейството си, тя щеше да бъде неутешима и, още по-лошо, щеше да гледа на него като единствена причина за смъртта на баща й. Това щеше да спусне непреодолима бариера помежду им, която щеше да остане завинаги. За стотен път Рейнолдс търсеше да зърне усмихнатите устни и разтревожените очи, които потискаха усмивката. Постепенно той осъзна, че това всъщност е главният му страх. Откритието му подейства като шок. Двамата с Юлия бяха заедно през повечето време от деня и Рейнолдс започна да харесва привлекателната и лека усмивка, и странния, необиковен начин, по който тя произнасяше името му. Когато веднъж каза Мехаил и се усмихна с очи и устни, той и се присмя, излезе малко грубо. Веднага съжали, защото съзря необяснима обида в очите й. Усмивката и помръкна и изчезна. Тогава Рейнолдс се разкая от сърце и се почувства смутен повече от всеки друг път… Той можеше само да бъде благодарен, че полковник Макинтош не може да види в какво положение изпада човекът, когото счита за най-подходящ да го замени някой ден. Но дори и да видеше, нямаше да повярва, че това е именно той — неговият човек, Рейнолдс.

Безкрайният ден се изтърколи бавно към залез. Слънцето се скри зад далечните хълмове на запад и обагри върховете на заснежените борове с шарки от огън и злато. Тъмнината се спусна постепенно над земята, а ярките звезди започнаха да трепкат на замръзналото небе. Вечерята премина в пълно мълчание. После Янчи и Рейнолдс премериха на себе си и пооправиха с помощта на Юлия дрехите от пакета, донесен от Казака предната нощ. Това бяха две полицейски униформи. Щом Графа ги беше изпратил, значи смяташе, че могат да им бъдат полезни. Нямаше значение къде е скрит старият Дженингс, те можеха да послужат като „Сезам, отвори се“ за всяка врата в Унгария. Униформи имаше само за Янчи и Рейнолдс. Трудно можеше човек да си представи, че би могла да се намери готова униформа, която да побере раменете на Шандор.

Казака замина с моторетката веднага след 9 часа. Тръгна облечен както обикновено с ярките си дрехи. Зад двете си уши бе сложил по цигара, трета висеше незапалена на устните му.

Тръгна в много добро настроение, не беше пропуснал да забележи отчуждеността между Рейнолдс и Юлия, която бяха демострирали цялата вечер, това беше достатъчно основание за него да се усмихва щастливо.

Трябваше да се завърне към 23 часа, най-късно в среднощ. Това време дойде и мина, но от Казака нямаше никаква вест. Стана 1 часа, един и половина, очакването се смени с напрежение и почти с отчаяние, но малко след 2 часа той се появи. Пристигна не с моторетката, с която бе заминал, а с голям, сив опел-капитен. Натисна спирачките, загаси мотора и излезе от колата с подчертано безразличие, като човек, който е свикнал с такива неща и изпитва едва ли не досада. Едва по-късно се разбра, че той всъщност за пръв път в живота си се е качил на кола — факт, напълно обясняващ закъснението му.

Казака донесе и добри, и лоши новини, документи и указания. Добрите новини бяха, че Графа бе успял да открие местонахождението на Дженингс, беше го направил смешно лесно. Фурминт, шефът на тайната полиция, му го бе казал лично по време на разговор. Лошите новини бяха наистина неприятни. Мястото, където държаха професора, беше известният затвор Сархааза, на около сто километра на юг от Будапеща. Считаха го за най-недостъпната крепост в Унгария. Там обикновено затваряха такива противници на режима, на които бе съдено никога да не видят бял свят. За нещастие Графа не можеше да им помогне, полковник Хидас сам, персонално, му бе възложил някакво разследване за лоялност в град Гьодьольо, където зле настроени елементи създаваха от известно време главоболия на властта. В добавка към всичките неприятности беше и фактът, че Имре продължаваше да е в неизвестност. Графа се страхуваше, че нервите му не са издържали и може би бе избягал от тях, от групата им.