Последната граница

Казака предаде съжалението на Графа, че не е успял да ги информира подробно за затвора Сархааза, но никога не е бил там. Сферата на оперативните действия, които е изпълнявал, е била ограничена в рамките на Будапеща и северозападната част на Унгария. Вътрешното разположение и правилата в затвора, според Графа, нямало да имат особено значение за успеха на начинанието. Само пълното нахалство и блъфирането могат да послужат на техните цели, само на това можели да се надяват. Разбира се и на документите. Графа беше изпратил документи за Янчи и Рейнолдс. Те бяха шедьоври на подправянето: две карти за самоличност за двамата и един документ на името на Алам Ведепми Хатошаг, подписан от Фурминт и приподписан от министъра със съответните печати, което говореше за оригиналността му. Той възлагаше на директора на затвора да предаде професор Харолд Дженингс на приносителя на документа.

Освобождаването на професора бе поставено на карта и затова предложението на Графа беше да използват и най-малкия шанс. Документът, с който разполагаха, щеше да им свърши добра работа. Никакъв друг, издаден дори и от по-висша инстанция, но отнасящ се до освобождаването на затворник, не би могъл да им бъде по-полезен. Самата мисъл, че някой по свое усмотрение е проникнал зад стените на ужасния Сархааза, беше толкова фантастична, че бе извън здравия разум. Графа се надяваше да успеят, просто трябваше само да държат инциативата в ръцете си.

Казака предаде и предложенията на Графа той, заедно с Шандор, да ги придружат до хана в Петоли, малко градче на около пет мили на север от затвора, и там да чакат на телефона. В този случай всички членове на организацията трябваше да поддържат връзка помежду си. Капак на прекрасно свършената от Графа работа в този ден бе, че беше успял да намери и транспорт. Пропуснал бе само да каже откъде го е набавил.

Рейнолдс поклати глава удивен.

— Този човек е истинско чудо! Само Господ знае как е успял да уреди всичко това за един единствен ден. Все едно, че са му дали отпуск специално да се съсредоточи върху нашите работи. — Той погледна Янчи, който не даваше вид, че е учуден. — Какво мислите?

— Ще отидем — каза Янчи спокойно и уверено. Той гледаше към него, но Рейнолдс знаеше, че всъщност говори на Юлия. — Ако дойде добра, обнадеждаваща новина от Швеция, ще отидем. Професорът е възрастен вече, нечовешко ще е да умре далеч от семейството си и от родната земя. Ако ние не отидем… — той прекъсна думите си и се усмихна. — Ако не отидем, знаете какво ще рече Господ или поне Свети Петър. Ще ме погледне съжалително и ще ми каже: „Янчи, за теб няма място тук, не можеш да очакваш любезност и милосърдие от нас, защото каква любезност и милосърдие имаше в сърцето ти за Харолд Дженингс?“

Рейнолдс го погледна и помисли за човека, който бе разкрил душата си предната нощ. За него съчувствието към другите и вярата му в свръхестественото милосърдие, която стряска мнозина, са край ъгълен камък на съществуванието. Той знаеше, че Янчи се шегува. Погледна към Юлия, видя я, че се усмихна с разбиране. Разбра, че тя също я наясно, очите й бяха помръкнали и се държеше малко сковано, защото знаеше какво може да се случи.

„… конференцията в Париж приключва тази вечер, когато ще бъде издадено официално комюнике. Очаква се, че външният министър ще отлети за дома тази нощ… моля да ме извините, това трябва да се чете утре през нощта…, след което ще докладва на правителството. Все още не е известно…“

Гласът на говорителя прозвуча в тишината на стаята и замря заедно със звука на радиото, което загасиха. Дълго време никой не поглеждаше към останалите, сякаш не се решаваха да проговорят. Накрая Юлия наруши мълчанието, а гласът и беше необикновено спокоен.

— Да, не беше ли това, което чакаме? Та това е паролата, която толкова се забави. „Тази вечер — утре вечер“. Момчето е свободно, то е спасено и е в Швеция. Най-добре ще е да вървите веднага.

— Да — Рейнолдс се изправи, не изпитваше нито облекчение, нито възбуда, както бе очаквал, щом светне зелената светлина за действие. Чувстваше някакво вцепенение и странна тежест на сърцето. — Но щом ние знаем, нищо не пречи комунистите също да знаят и може да вдигнат професора и да го изпратят в Русия всеки миг. Наистина нямаме време за губене.

— Така е, не можем да протакаме — Янчи облече шинела и надяна униформените ръкавици. Погледна към Рейнолдс, който вече беше облякъл униформата, и се обърна към Юлия.

— Не се тревожи за нас, скъпа, след 24 часа бъди в главната ни квартира, но не минавай през Будапеща. — Той я целуна по челото и излезе навън в студената, мрачна сутрин.