Poslednata tayna

- Adio, Signore!

- Какво направихте, по дяволите! - попита Томаш, възмутен от онова, което току-що бе видял. - Унищожихте ДНК на Исус?

Валентина въздъхна.

- Това беше моята мисия, нали? - каза тя. - Сега отворете проклетата врата! Бързо!

Осъзнавайки, че горещината става нетърпима и разполага може би с минута, преди огънят да ги погълне, Томаш се обърна към вратата и отвори капачето на клавиатурата, където трябваше да въведе паролата. След това се загледа в стиховете, изписани на стъклото на кръглия прозорец в средата на вратата.

- Аркан каза, че кодовата дума, която отключва вратата, е свързана с тези стихове, които служат за мото на фондацията - прошепна той, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на италианката. - Наредил е да напишат стиховете върху стъклото, за да не забрави паролата. Когато въведе кода при влизането ни тук, клавишите издадоха звук, което ми позволи да преброя буквите. Бяха шест. - Погледна към Валентина. - Коя шестбуквена дума има връзка с това стихотворение?

Изпълнените с ужас очи на италианката бяха втренчени в пламъците, бушуващи на два метра от тях, и тя дори не чу гласа на Томаш. Или го беше чула, но не го беше разбрала.

- Побързайте!

- Goethe - каза португалецът, отговаряйки на въпроса си. - Гьоте е автор на стихотворението и името му се състои от шест букви.

Набра думата на клавиатурата. G-О-E-T-H-E.

След това зачака вратата да се отвори.

- Бързо! - извика Валентина, изпаднала в паника. - Отворете вратата! За бога, отворете вратата!

Нищо не се случи.

Вратата не помръдна. Опита отново, но резултатът бе същият. Отчаянието завладя Томаш. Трябваше да се примири с реалността. Явно се бе излъгал. Паролата не беше Goethe.

Зноят бе станал нетърпим и Валентина се разплака.

Историкът беше сигурен, че ако разполага с още десет минути, ще успее да разгадае кода. Но не и в тези условия. Ситуацията беше безнадеждна. Оставаха още няколко секунди. Огънят вече поглъщаше тялото на Гросман и всеки момент щеше да достигне до тях.

- Отворете вратата!

Мисли, Томаш!

Коя шестбуквена дума има връзка със стихотворението? Историкът затвори очи и направи нечовешко усилие да се концентрира. Да се върнем в началото, разсъждаваше той, запазвайки спокойствие. Каква е темата?

- По всички тези хълмове цари мир - издекламира тихо той. - Във върховете на дърветата едва ли ще усетиш и лек полъх. Птичките в гората са притихнали. Почакай тихо. Мирът ще дойде скоро.

Мир.

Това ли е паролата? Сърцето на Томаш подскочи. Peace! Беше Peace! Само това можеше да е! Преброи буквите наум. Едно-две-три-четири-пет.

Пет.

- По дяволите!

Пет букви! Една буква по-малко! Една шибана буква по-малко! Поклати глава. Не беше peace.

Валентина беше обляна в сълзи. На лицето ѝ бе изписано отчаянието на човек, който знае, че е обречен. Пламъците почти ги докосваха, кожата им пареше.

- Отворете! - примоли се тя, хълцайки, с молитвено вдигнати ръце. – Per favore, отворете! Dio mio!

Щом не беше peace, коя дума можеше да е? Томаш отново се концентрира. Фондация „Аркан“ беше израелска организация със седалище в Йерусалим и изследователски център в Назарет. Какъв език би трябвало да използва? Английски? Не, разбира се, че не. Иврит! Сърцето на Томаш отново подскочи. Как е мир на иврит?

Беше последният му опит. Историкът нетърпеливо се надвеси над клавиатурата и с трепереща ръка трескаво въведе шестбуквената дума.

S-H-A-L-О-M.

Бип.

Вратата се отвори.

Епилог

СЛЪНЧЕВИТЕ ЛЪЧИ ПРОНИКВАХА ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА като прозрачна завеса от светлина, когато жената в бяла престилка влезе в стаята и хвърли една служебна усмивка на пациента. На гърдите ѝ, до стетоскопа, имаше ламинирано картонче, на което върху тъмносин фон пишеше Лесли Кошет, Д. М.

- Добро утро! - поздрави жизнерадостно тя. - Как се чувства нашият герой тази сутрин?

Отговорът на Томаш бе тъжно мърморене.

- Имал съм и по-добри дни...

Израелската лекарка се усмихна.

- Искате ли още едно обезболяващо, или вече се чувствате способен да понесете болката?

Пациентът направи гримаса.

- Още едно ще ми дойде добре наистина. Ще ми дадете ли?

Леели направи гримаса.

- По-добре да минете без него - отвърна тя. - Време е да престанете с тези наркотици. Вече сте достатъчно голям да понесете малко болка, без да циврите, нали?

Томаш се изправи в леглото и се наведе напред, за да огледа лицето си в огледалото, закачено на стената.

- Вижте лицето ми, докторе - оплака се той. - Виждате ли? Не смятате ли, че заслужавам още едно обезболяващо?

От огледалото го гледаше лице, обвито в бели бинтове. Лявата му част беше изцяло покрита с марли върху наранената скула и подутото око. След това историкът вдигна двете си ръце, за да покаже превръзките си. Дясната му ръка беше натикана в топка от гипс, лявото му кутре беше бинтовано. И разбира се, превръзката на шията.

- Приличате на мумия - пошегува се тя. - Същински Рамзес III!

- О, не се шегувайте.

- Хайде, не бъдете женчо! - смъмри го лекарката. Взе медицинския картон до краката му и го прочете. - Още малко и ще зароните сълзи!