Poslednata tayna

- Мамо, вече ти казах, че съм в чужбина - обясни Томаш, запасявайки се с търпение. Това бе третото ѝ обаждане за последните двадесет и четири часа и се налагаше да повтаря едно и също. - Следващата седмица се връщам и ще ти дойда на гости в Коимбра.

- Но къде си, момче?

- В Рим. - Щеше му се да добави, че ѝ го казва за хиляден път, но сдържа раздразнението си. - Не се тревожи, веднага щом се върна в Португалия, ще дойда да те видя.

- Какво правиш в Рим?

Почиствам камъни, понечи да отговори. И това е самата истина, помисли той, хвърляйки отчаян поглед към четката.

- Тук съм по работа, по молба на фондация „Гулбенкян“ - обясни Томаш. - Реставрират руините на форума и Траяновия пазар в Рим и аз дойдох да наблюдавам работата.

- И откога си археолог?

Добър въпрос! Въпреки че болестта на Алцхаймер понякога замъгляваше разсъдъка ѝ, майка му беше задала напълно основателен въпрос.

- Не съм. Всъщност форумът има две големи библиотеки и нали знаеш, щом стане въпрос за стари книги...

Разговорът не продължи дълго и в момента, в който затвори, Томаш се почувства виновен заради раздразнението си по време на разговора. Майка му нямаше вина за моментите на амнезия, породени от болестта. Понякога беше по-добре, друг път - зле; напоследък състоянието ѝ се влошаваше и тя задаваше едни и същи въпроси. Белите петна в паметта ѝ го напрягаха, но трябваше да бъде търпелив.

Отново хвана четката, приближи я до камъка и започна да го почиства. При вида на облака, който се надигна от парчето камък, си помисли, че дробовете му, също като тези на миньорите, вече са пълни с противния кафяв прах, който полепваше навсякъде. Следващия път щеше да носи хирургическа маска. А може би все пак беше по-добре да зареже тази работа и да се заеме с барелефите, които красяха Траяновата колона. Той вдигна поглед към монумента. Винаги бе искал да разгледа отблизо бойните сцени от войната с даките, гравирани на колоната, които познаваше само от книгите. След като така и така беше тук, защо да не ги огледа наживо? Дочу някакво шумолене зад гърба си и обърна глава. Видя отговорника за реставраторските работи, професор Понтиверди, да ръкомаха шумно, разговаряйки високо с някакъв господин с вратовръзка, на когото с пронизителен глас казваше да изчака на мястото си. След това се приближи до Томаш с любезна усмивка.

- Професор Норона...

- Нороня - поправи го Томаш, развеселен от факта, че никой не можеше да произнася правилно името му. - Казва се „ня“, като баня.

- Ах, ясно! Нороня!

- Точно така!

- Mi displace professore¹³, но тук има един полицай, който настоява да говори с вас.

Томаш хвърли поглед към човека с вратовръзката, който стоеше на десет метра от тях между руините на двете стени. Прожекторите, поставени за да осветяват форума, очертаваха силуета му. Не приличаше на служител на реда. Може би защото не носеше униформа.

- Онзи там полицай ли е?

- От Криминална полиция.

- И е тук заради мен?

- Много ми е неудобно. Опитах се да го отпратя, разбира се, казах, че не може да безпокои хората по това време. Един часът сутринта е, Dio miо¹⁴! Но този идиот настоява да разговаря с вас и вече не знам какво да сторя. Казва, че е изключително важно, спешно и така нататък.

Понтиверди се наведе към Томаш и присви очи:

- Професоре, ако не искате да го изслушате, само кажете. Ако трябва, ще се обадя на министъра! Дори и на президента! Но няма да позволя да ви безпокоят - и наперено размаха ръка във въздуха. - Траян ни е оставил тази невероятна архитектурна творба и вие ни помагате да я реставрираме. Какво са незначителните въпроси на полицията пред нещо толкова великолепно? - И допълни, като почти докосна с показалеца си носа на Томаш: - Ако трябва, ще говоря с президента!

Португалският историк се засмя.

- Успокойте се, професор Понтиверди. Нямам нищо против да разговарям с полицая. Как ви хрумна?

- Чуйте ме, професоре! Чуйте ме! - Той енергично размаха пръст към мъжа с вратовръзката и разпалено добави: - Знайте, че не ми коства нищо да пратя този imbecille, този cretino, този stronzo¹⁵ да върви на майната си!

Цивилният полицай побесня.

- Наричате ме imbecille? Мен?!

Разтреперан от възмущение, италианският археолог се обърна към полицая и насочи обвинително пръст към него:

- Да, глупак такъв! Теб! Точно теб! Imbecille! Cretino!¹⁶

Като видя, че нещата излизат извън контрол, Томаш дръпна професор Понтиверди настрана.

- Успокойте се - каза той с най-мекия тон, на който беше способен. - Няма проблем, професоре, ще говоря с господина. Всичко е наред.

- Никой няма право да ме нарича imbecille! - протестираше полицаят с почервеняло от гняв лице, заплашително размахвайки юмрук във въздуха. - Никой!

- Imbecille!

- Успокойте се!

- Stupido!¹⁷