Последният валс на Матилда

Опитали вкуса на свободата, те не можеха да бъдат спрени. Матилда се засмя и пришпори Лейди в галоп. Щеше да мине доста време, преди да се върнат обратно и това щеше да й даде преднина — Марвин нямаше шанс да я настигне без кон.

В просъница му се стори, че чува далечен тътен и се напрегна в очакване на силен гръм и светкавици, придружени от барабаненето на дъжда по ламаринения покрив. Но не се случи нищо. Марвин се размърда и се намести по-удобно на възглавниците.

Веднъж прекъснат, сънят му се изплъзваше и той започна да се върти неспокойно в леглото. Имаше нещо необяснимо в този тътен. Нещо, което не можеше да проумее.

Той се опита да фокусира с размътения си поглед празното легло до себе си. Там също имаше нещо необичайно, но главата го болеше и не можеше да разсъждава трезво, преди да пийне нещо. В устата му горчеше, облиза устни и потръпна от болка, когато докосна дълбока рана, за която нямаше никакъв спомен.

— Сигурно съм паднал — изломоти, като изучаваше раната с език. — Мери! Къде си по дяволите? — започна да крещи той.

В главата му кънтеше, като от удари на барабан, той изстена и зарови лице във възглавницата. Проклетата жена никога не беше тук, когато имаше нужда от нея.

Продължи да лежи, мислите му се рееха безцелно в замъглената от болката глава.

— Мери — изохка, — ела тук, жено.

Но в отговор не долови бързите стъпки, не се чуваше нито дрънчене на съдове, нито някакъв шум от двора. Беше прекалено тихо.

Марвин се изтърколи от леглото и внимателно се изправи на крака. Кракът му пулсираше, а увреденият мускул се сви конвулсивно, когато отпусна цялата си тежест върху него. Къде, по дяволите, бяха всички? Как смееха да го оставят сам?

Закуцука към вратата и я отвори с трясък. Тя се удари в стената и този звук навя мимолетен спомен, но той бързо го прогони и отиде в пустата кухня. Имаше нужда от едно питие.

След като допи уискито и болката в главата му се притъпи, Марвин се огледа наоколо. Нямаше топла овесена каша на печката, от тенджерата не излизаше пара, нямаше я и Мери. Отвори уста да я извика, но си спомни. Мери лежеше в земята. От погребението бяха изминали повече от две седмици.

Краката му внезапно омекнаха и той се строполи на стола. Изведнъж му стана много студено, уискито не можеше да го сгрее — спомените се върнаха с пълна сила.

— Какво направих? — прошепна в ужасяващата тишина.

Столът се прекатури, докато си проправяше път покрай масата. Трябваше да намери Матилда, да й обясни — да я накара да разбере, че само уискито е виновно за ужасната му постъпка.

Стаята беше празна. Разбитата врата висеше на едната си панта, единствено кръвта по чаршафа свидетелстваше за стореното. По лицето му потекоха сълзи.

— Не исках да стане така, момичето ми. Помислих те за Мери — хлипаше той.

Заслуша се в тишината, после преглътна сълзите си и влезе в стаята. Вероятно се криеше, но трябваше да я намери и да я беди, че е станала ужасна грешка.

— Къде си, Моли? — повика я с нежен глас. — Ела при татко!

Нарочно използва обръщението, с което Мери я наричаше, когато беше малка — надяваше се, че така ще я убеди да се покаже.

Отговор не последва, нито шум, който да издаде скривалището й. Той повдигна изцапания чаршаф и погледна под леглото. Отвори тежката врата на гардероба и започна да рови из тъмните празни рафтове. Избърса носа си с ръкава и се замисли. Сигурно е отишла в плевнята или в някоя от другите външни постройки.

Като накуцваше, се върна в кухнята, видя бутилката на масата, с едно движение я събори и тя се разби със силен трясък на пода.

— Никога вече — мърмореше той, — никога, никога отново.

Забърза към входната врата, като влачеше сакатия си крак, и тъкмо да излезе на верандата, когато нещо привлече погледа му. Не нещо, което бе там, точно обратното — нещо, което не бе на мястото си.

Марвин се спря и погледна към голата кука и липсващия мях с вода и постепенно започна да проумява. Гардеробът бе празен. Ботушите на Матилда не бяха под леглото, шалът на Мери не висеше на закачалката.

Сълзите му спряха да текат и страхът замени угризенията и самосъжалението. „Къде, по дяволите, бе отишла? И от кога я нямаше?“

Все още бе много рано. Слънцето светеше силно в очите му и му причиняваше главоболие. Нахлупи ниско шапката си и се запъти към плевните и стопанските постройки. Тя трябваше да е там — някъде наоколо. Дори Матилда не бе толкова глупава, че да избяга, не и когато най-близките съседи живееха на почти сто й петдесет километра от тук.

Сети се за помощник-овчарите, които си бяха тръгнали преди няколко дена. Матилда можеше да ги срещне по пътя, но те щяха да си затварят устата, ако държаха да работят отново при него. Притесни го единствено мисълта, че би могла да отиде в Уилга, при онзи клюкар Финли и жена му. Щеше да има големи неприятности, но какво щеше да стане, ако е тръгнала към Караджонг, при Етън?

При тази мисъл пулсът му се ускори и той се забърза. Трябваше да я намери колкото се може по-скоро.