Последният валс на Матилда

Най-накрая Матилда го погледна. В очите й пролича страх.

— Сигурно е влязъл след теб. Не съм го пускала вътре. — Беше спокойна, но лекото потреперване на гласа й издаваше, че спокойствието е само привидно.

Марвин я стисна, като едновременно с това се опита да ритне кучето, но не успя и то избяга светкавично.

— Имаш късмет, че не си куче, Матилда, защото и ти щеше да отнесеш един ритник — изломоти и пусна ръката й. Тази игра му омръзна, а и миризмата на готвено изостри глада му.

Той загреба от яхнията и започна да яде, после топна прясно изпечения на жар хляб в соса. След малко забеляза, че тя не сяда на масата да се храни с него.

— Не съм гладна. Ядох преди малко — обясни Матилда.

Марвин отопи с хляба останалото в чинията, после се облегна на стола, като подрънкваше с монетите в джоба си, и взе да оглежда с любопитство дъщеря си. Тялото й бе стройно, тромавостта и непохватността, типични за детството бяха изчезнали, нямаше я предишната закръгленост на бузите. Вместо това се бяха очертали твърди скули и брадичка. Синият цвят на очите и изпъкваше още повече върху загарялото на слънце, обсипано с лунички лице. Част от непокорната й коса бе прибрана. Той забеляза как някои кичури се бяха изплъзнали, спускаха се около лицето й и галеха врата й.

Това, което видя, го изненада. Пред него не стоеше вече слабо и покорно момиченце, което можеше да бъде сплашено, а жена. Истинска жена, със същото непреклонно излъчване като Мери. Трябваше да промени стратегията си към нея и то бързо. Ако реши да се ожени, той щеше да загуби Чаринга завинаги.

— На колко години си точно? — попита най-накрая.

Матилда го погледна право в очите.

— Днес ставам на четиринайсет.

Марвин я изгледа от глава до пети.

— Почти жена — измърмори одобрително.

— Отдавна вече не съм дете — отговори, като се приближи към масата и в гласа й се усети горчивина. — Трябва да нахраня пилетата и кучетата. Ако си свършил, да прибера масата.

Понечи да вдигне чинията и той я сграбчи за ръката.

— Хайде да пийнем и да отпразнуваме рождения ти ден. Време е да се опознаем по-добре. Особено сега, когато майка ти вече и няма.

Матилда издърпа ръката си и забърза към вратата.

— Имам работа.

Вратата с мрежата се затръшна след нея и той чу леките й стъпки по верандата и стъпалата. Потънал в мисли, протегна ръка към шишето с уиски.

Сърцето на Матилда биеше до пръсване, докато прекосяваше двора с кофата в ръка. Имаше някаква промяна в баща й, която я плашеше много повече, отколкото избухливият му характер, но не можеше да определи каква точно. Нещо в очите и в поведението му. Не проумяваше новата заплаха, но бе сигурна, че е далеч по-опасна от всичко, което би могъл да й причини с юмруците си.

Стигна до кучешките колибки, забави се с райбера на вратата и този път по изключение не погали кученцата, преди да ги нахрани. Лаят и врявата в кучешките колиби огласиха потискащата тишина около Чаринга, но не достигнаха до обзетото й от тревога съзнание.

Движеше се машинално, докато изсипваше храната в коритата и почистваше паничките. Слънцето залезе зад планината и на небето остана само ярко оранжево сияние. Тук нощите настъпваха бързо и обикновено Матилда ги посрещаше с радост заради спокойствието, което донасяха. Но тази вечер се страхуваше от нощта. Усещането, че всичко се е променило безвъзвратно не я напускаше — не бе за добро.

Докато даваше храна на пилетата, те писукаха и се опитваха да излязат през мрежата. Кучетата динго само това и чакаха. Напоследък бяха загубили доста от по-тлъстите кокошки. Друга напаст бяха змиите, но тя бе безсилна срещу тях.

С неохота тръгна към къщи, като стискаше здраво кофата и се опитваше да преодолее неприятното предчувствие и да успокои силното биене на сърцето си. Баща й я наблюдаваше от верандата. Цигарата му мъждукаше в тъмното.

— Какво правиш още навън? Време е да се прибираш. — Заваленият му говор издаваше, че е пиян.

— Дано си изпил достатъчно, че да изпаднеш в несвяст — тихо промълви тя. Стъпките й се забавиха. Тръпки я побиха от това, което току-що изрече, като че ли чу майка си да говори.

Марвин се бе изтегнал в люлеещия се стол с опънати крака, бутилката с уиски лежеше на гърдите му. Когато Матилда приближи входа, той препречи пътя й с крака.

— Ела да пийнеш с мен.

Пулсът й се ускори, едва изрече:

— Благодаря, татко, не искам.

— Това не беше покана — изръмжа той. — Този път ще правиш, каквото аз кажа. — Ботушът му изтропа силно по пода и той я сграбчи през кръста.

Матилда загуби равновесие и падна в скута му. Опита се да се отскубне, като се гърчеше, извиваше и риташе с крака, но хватката му не отслабваше.

— Стой мирно! — изкрещя. — Ще разсипеш проклетото питие.

Матилда спря да се бори и се отпусна. Реши да изчака удобен момент и след като успее да се отскубне, да се опита да избегне юмруците му.

— Така е по-добре. А сега пий!

Матилда стискаше устни, за да не погълне горчивата миризлива течност, която той насила изливаше в устата й. Не можеше да диша, но не посмя да я изплюе. Накрая успя да избута бутилката настрана.

— Моля те, татко, не искам. Не ми харесва.