Последният валс на Матилда

Матилда го изгледа за миг и разбра, че е безсмислено да спори. Нямаше да й обърне внимание и щеше да свърши работата, когато намери за добре. Сетне се отправи към верандата. Слънцето се бе издигнало високо в небето и жегата бе станала непоносима. Реши да отмори няколко часа, а после да провери сметките. Докато майка й боледуваше, тя бе занемарила воденето им.

Матилда свали огромния бакърен казан от печката и наля вода в коритото. Парата се смеси със задушния въздух в кухнята, капки пот се стичаха в очите й, докато се мъчеше да вдигне казана. Не им обръщаше внимание. Мислите й бяха погълнати от счетоводните книги и от сметките, които не излизаха, независимо от опитите й да ги сложи в ред. Предишната нощ почти не бе мигнала и след като цяла сутрин наглежда работата на Гейбриъл по оградата, тя бе напълно изтощена.

Счетоводните книги лежаха отворени. Беше разбрала, че с парите от вълната едва ли ще могат да си върнат дълговете, че ще продължат да ги влачат и догодина и това й причини силно главоболие.

Ядът й се усилваше, докато натискаше с пръчка кожените панталони на Марвин в коритото.

— Ще трябва да следя какво харчи, както ми казваше мама — промърмори си тя. — Трябваше да скрия по-добре парите.

Панталоните се въртяха в мръсната вода, докато ги натискаше надолу. Очите й се навлажниха при мисълта колко несправедливо бе всичко. Двете с майка й се справяха много добре, дори бяха успели да спестят нещичко по време на войната, но баща й се върна и провали всичко. Като стисна здраво тежките работни дрехи, тя започна да ги търка енергично и изля върху им насъбрания яд и чувството на безсилие.

Помнеше завръщането му, сякаш бе вчера. Предполагаше, че ще изпитва съжаление към него, но как, като той не направи нищо, с което да предизвика жал или уважение у нея? През цялото време, докато го нямаше, изпрати едва няколко писма и едно съобщение в телеграфен стил от болницата, в което описваше нараняванията си. Две години по-късно го докараха с каруца вкъщи и двете с майка й не знаеха какво да очакват. Матилда си го спомняше смътно — едър, миришещ на тютюн и ланолин мъж, чиято набола брада я бодеше, когато го целуваше за довиждане. Но тогава тя бе едва петгодишна и вниманието й бе изцяло погълнато от свирещия на перона духов оркестър, но не и от седящите във влака мъже, облечени в тъмни кафяви дрехи. Тя не разбираше войната — нито какво означава тя за нея и майка й.

Ръцете й се успокоиха, докато си мислеше за времето, през което баща й бе на легло. Спомняше си измореното лице на майка си, как му носеше храна или как го вдигаше с усилие от леглото, за това как получаваше единствено обиди и болезнени удари, когато превръзките го стягаха или когато му се пиеше. Завръщането му преобрази атмосферата в Чаринга от магия към нещастие, от светлина към мрак. Изпитваше почти облекчение, когато го виждаше да яхва коня и да се отправя към Уолаби Флатс. Дори майка й изглеждаше по-малко изморена в дните, когато го нямаше.

Но той, разбира се, се връщаше. Ежедневието им се промени завинаги.

Матилда се подпря на коритото и погледна през прозореца към кошарите и опустелия двор. Тримата браничари водеха стадото към Уилга, където все още имаше вода и паша. Гейбриъл и другите не се виждаха никъде и тя подозираше, че са се запилели нанякъде. Цареше спокойствие въпреки караницата на малките дългоопашати папагали сред червените евкалипти за насекоми и свиренето на щурците в сухата трева. Искаше й се това да продължи вечно. След като обаче изминаха дни наред без никаква вест от Марвин, тя предчувстваше, че спокойствието й скоро ще свърши.

Като приключи с прането, помъкна тежката кошница към задната част на къщата и простря дрехите. Тук, под сенките на дърветата, бе по-прохладно и се откриваше гледка към ливадите и гробището. Бялата дървена ограда, която го обграждаше, трябваше да се боядиса, около надгробните камъни бе избуяла трева, а дивата коприва почти ги скриваше. Лилави тропически храсти обвиваха дънера на дърво, около което бръмчаха пчели и пърхаха разноцветни пеперуди. В далечината цвърчаха птички. Върху поваления пън се приличаше игуана, после драсна със смъртоносните си нокти и изчезна в гъсталака.

Матилда се отпусна на най-горното стъпало на верандата, като подпря глава с ръцете си. Клепачите й се затваряха, сякаш бе хипнотизирана от омайващата миризма на горещата земя и сухата трева. Потъна в дълбок сън.

Въпреки жегата на Марвин му беше студено. Докато яздеше към Чаринга, яростта от унижението, на което го подложи Етън Скуайърс и лицемерието на собствената му жена се бяха превърнали в силно озлобление.