Последният валс на Матилда

Трите стъпала, които водеха към коневръза и предния двор, се нуждаеха от ремонт, къщата беше за боядисване, покривът се разпадаше. Въпреки това, когато заставаше в средата на двора и притвореше очи, тя си представяше как би изглеждала Чаринга, ако имаха средства да я поправят.

Сградата не беше внушителна, но едноетажната постройка беше стабилно изградена върху тухлени колони и добре защитена от пиперовите дръвчета. Покривът се спускаше стръмно към верандата, опасваща къщата от три страни. На северната страна на къщата се издигаше висок каменен комин, капаците и рамките на прозорците бяха боядисани в зелено.

Подземните извори поддържаха пасищата на фермата зелени. Няколко коне пасяха на воля, без да обръщат внимание на рояците мухи около главите си. Сега, след края на сезона, в стригачницата и склада с вълната бе тихо и спокойно, а вълната бе на път към пазара. Трябваше да държат стадото на най-близкото до водата пасище, но ако не завалеше, щяха да загубят още животни.

Докато вървеше през двора, Матилда си подсвиркваше и в отговор иззад къщата се чу скимтене. Показа се тъмна рошава глава, след нея подскачащо тяло с въртяща се опашка.

— Ела тук, Блу! Тук, момче.

Тя го разроши и дръпна косматите му уши. Имаха седем овчарки — най-добрите водачи и пазачи на стада. Баща й не ги пускаше в къщата. Блу беше като останалите кучета, но за Матилда нямаше по-добър приятел от него.

Блу подтичваше до нея, докато минаваха покрай хранилките на кокошките и кошарите. Купчина дърва бяха струпани зад склада, а ясният звънтящ звук от брадва й подсказваше, че помощник-овчарите се трудеха здраво.

— Здравей, миличка! Каква горещина, а? — Пег Райли избърса зачервеното си лице и се усмихна. — Какво ли не бих дала да мога да се окъпя в потока.

Матилда се засмя.

— Давай, Пег, но не мисля, че тинестата вода става за къпане. Защо не отидеш до вира в подножието на планината? Там водата е чиста и студена.

Жената поклати глава.

— Някой друг път. С Бърт трябва да стигнем във Виндула до утре, а ако го оставя да се размотава още малко тук, ще загуби цялата надница в игра на карти с работниците зад бараките.

Бърт Райли пътуваше с каруцата си из цяла централна Австралия и работеше усърдно, но проиграваше спечеленото на комар. Матилда съжали Пег. Година след година тя идваше да работи в Чаринга като готвачка, докато Бърт превиваше гръб в стригачницата. Въпреки това те се отправяха към следващата си работа само с част от припечеленото.

— Не се ли измори да пътуваш, Пег? Не мога да си представя да напусна Чаринга.

Пег кръстоса ръце и като че се замисли за момент.

— Не е лесно да се местиш, но бързо се свиква. Започваш да си мислиш за следващото място. Щеше да е различно, ако с Бърт имахме деца, но не можахме да си родим, затова мисля, че ще бродим от място на място, докато най-накрая един от нас не се строполи мъртъв.

Пълното тяло под памучната рокля се разтресе от смях. Трябва да бе забелязала загриженото изражение по лицето на Матилда, защото протегна ръце и я прегърна силно.

— Не мисли за мен, миличка! Грижи се добре за себе си и догодина ще се видим отново. — Тя се покатери на каруцата, хвана юздите и извика гръмогласно: — Бърт Райли, аз тръгвам и ако до една секунда не си тук, заминавам без теб. — И като удари с камшика коня между ушите, се отправи към първата порта.

Откъм бараката на работниците се появи Бърт, с типична за всички стригачи провлачена походка, и се втурна след нея.

— Ще се видим догодина — извика през рамо, докато скачаше в каруцата.

Чаринга изведнъж опустя. Докато наблюдаваше как фургонът изчезва сред облаци от прах, Матилда галеше Блу между ушите и в знак на благодарност получи утешително близване. След като нагледа склада с вълната и изключи стария генератор, тя се насочи към готварницата, където Пег бе оставила всичко в безупречен ред, после провери бараката на работниците. Щетите от термитите бяха още по-големи, но не можеше да се направи нищо и след като измете набързо и пооправи едно от леглата, тя затвори вратата и излезе под палещото слънце.

Аборигените се шляеха около колибите, отпъждаха мухите и бърбореха безспир помежду си, докато жените им разбъркваха нещо в черния казан на огъня. Те бяха от племето битджара, неразделна част от Чаринга, също като нея. „Да бяха заработили хляба и цигарите си, вместо само да си седят или да обикалят наоколо“ — помисли си Матилда.

Тя видя Гейбриъл, водача им — полуграмотен лукав старец, отгледан от мисионери — седеше с кръстосани крака край огъня и дялкаше една пръчка.

— Добър ден, господарке — поздрави той със сериозно изражение.

— Гейбриъл, казах ти да погледнеш оградата на южната ливада.

— По-късно, а, господарке? Първо да хапна — ухили се той с петте си жълти зъба, с които особено се гордееше.