Последният валс на Матилда

В сравнение с него, Марвин се почувства отпуснат и дебел, въпреки че разликата във възрастта им бе само няколко месеца. Усети, че има неотложна нужда от къпане и съжали, че не се изми преди да тръгне от хотела.

Сега бе твърде късно. За да прикрие притеснението си, той се изсмя грубо и раздруса ръката на Етън с приповдигната веселост.

— Как си, приятелю?

— Както винаги работя, Марв. Знаеш как е.

Марвин изчака Етън да седне. Посрещането го обърка. Въпреки че очевидно го очакваше и не се изненада, като го видя, Етън не обелваше и дума.

Двамата мълчаливо изчакаха прислужницата, млада аборигенка, да сервира питиетата. Лекият ветрец на верандата разхлади Марвин и сега, когато не се друсаше върху коня, стомахът му се поуспокои. Той изпъна болния си крак и подпря ботуша си на перилата на верандата. Нямаше смисъл да се притеснява за начина, по който Етън го посрещна, защото той винаги говореше с недомлъвки. Сигурно си въобразяваше, че така демонстрира превъзходството си.

Студената бира го освежи, но не можа да притъпи горчивината от мисълта, какъв късметлия бе Етън. Вместо клането при Галиполи, той бе стоял в офицерската квартира, на десетки километри от бойното поле. И сега не бе с раздробен от куршуми крак, не сънуваше кошмари, не го измъчваха спомени за другари без лица и крайници, не го преследваха писъците на агонизиращите.

Етън Скуайърс избягваше нещастията по някакво чудо. Роден и израсъл в Караджонг, той се бе оженил за Абигейл Хармър, която не само бе най-красивата вдовица в околността, но също и една от най-богатите. Тя доведе сина си Андрю и дари Етън с още трима сина, преди да загине при нещастен случай по време на езда. Трима живи, яки сина. Мери едва успя да роди едно хилаво момиченце — останалите умряха.

Едно време и Марвин мечтаеше за жена като Абигейл, но положението му на управител на овцевъдна ферма не го позволяваше. Пари при пари отиват, така че когато Патрик О’Конър дойде при него с примамливото си предложение, той не пропусна възможността. От къде можеше да знае, че Мери притежава много земя, но не и пари, а обещанията на баща й са безпочвени.

— Моите съболезнования за Мери.

Марвин се сепна. Етън сякаш четеше мислите му.

— Макар че според мен тя достатъчно изтърпя. Такива болки не се издържат дълго. — Етън се взираше в далечината, захапал пура между равните си бели зъби.

Марвин изсумтя. Мери дълго се мъчи, преди да умре, но никога не се оплака, решителността й никога не я напусна. Би трябвало да й се възхищава за това, но нейната издръжливост го правеше слаб. Нейният кураж надделяваше над плахия му опит да забрави ужасите от войната и да превъзмогне болката в крака. Той се чувстваше измамен от сделката, сключена с Патрик, уловен в капан, без да получи уважението, за което бе копнял. Нищо чудно, че прекарваше повечето време в кръчмата в Уолаби Флатс.

— Матилда как понася загубата, Марв?

Ясносиният поглед на Етън се спря върху него за момент, после се плъзна встрани. Марвин се зачуди дали това, което видя в погледа му бе презрение или само си въобразяваше.

— Ще се оправи. Същата е като майка си.

Етън сигурно бе доловил горчивата нотка в гласа му, понеже се обърна и се взря в Марвин.

— Предполагам, че не си изминал толкова път само за да си говорим за Мери и Матилда?

Типично за него — никога не си губеше времето с любезности, когато имаше възможност да постави събеседника си в неудобно положение. Марвин предпочиташе да поседи на верандата за час или два и да изчака подходящ момент. Пресуши чашата си и тежко свали крака си от перилата на верандата. След като Етън поде инициативата, по-добре да кара по същество.

— Нещата не вървят на добре, приятелю. Откакто се върнах, отношението ми към Чаринга не е вече същото и мисля, че сега, когато Мери си отиде, е дошло времето да я продам.

Етън дъвчеше пурата си мълчаливо, със замъглен от дима поглед. Накрая проговори със сериозен тон.

— Земята е всичко, което имаш Марвин. Твърде си стар, за да започваш отначало, а и Чаринга е една хубава малка ферма, особено след целия този труд, който Мери вложи в нея.

Ето пак хвалби за Мери. Неговият труд нищо ли не струваше? Марвин присви юмруци в скута си. Имаше нужда от още една бира, чашата му бе празна, но Етън не се сещаше да му предложи.

— Не можем да се сравняваме с Караджонг. Трябва ни нов кладенец, покривът се руши, термитите са нападнали бараката на работниците, а сушата умори повечето от агнетата. Парите от вълната едва ще покрият разноските ни.

Етън загаси пурата си, вдигна чашата и я пресуши.

— Какво искаш от мен, Марвин?

Нетърпението му започна да проличава. Етън прекрасно знаеше какво иска Марвин. Чудеше се дали да продължи да посипва раната със сол и да кара Марвин да страда.

— Искам ти да купиш Чаринга. — Тонът му бе преднамерено спокоен. Не искаше да покаже колко е отчаян.

— А — усмихна се Етън самодоволно. Той винаги го бе гледал отвисоко, Марвин знаеше това, ето защо още повече го намрази.

— Какво ще кажеш?

— Трябва да помисля. Бихме могли да се споразумеем.

Марвин приседна на ръба на стола, готов да се пазари.