Последният валс на Матилда

В стаята настъпи тишина, нарушавана единствено от тиктакането на часовника, който Абигейл бе наследила навремето от дядо си в Мелбърн. Докато Етън гледаше земите си, мислите му го пренесоха към Мери. Да, тя беше различна. Дребна, но жилава и твърда жена, макар да не успя да се пребори с онова, което бавно я разяждаше отвътре. Представяше си я съвсем ясно, сякаш отново стои пред него.

За разлика от студената красота на Абигейл и високият й ръст, Мери беше дребна, с остри черти. Имаше гъста червена коса, която прибираше под овехтяла филцова шапка. Носът й бе обсипан с лунички, а големите й сини очи с тъмни мигли го наблюдаваха, докато се опитваше да укроти черния скопен кон, който не спираше да скача. Когато се срещнаха за първи път, след завръщането й в Чаринга, тя бе побесняла. Оградите бяха паднали и стадата им се бяха смесили.

Той се усмихна при спомена за ирландския й темперамент. Блясъкът на очите й, начинът, по който отмяташе косите си, когато крещеше право в лицето му. Няколко дни разделяха стадата и поправяха оградите. Накрая се помириха, но не можеше да се каже, че станаха приятели.

— Какво е толкова смешно, татко?

Гласът на Андрю прогони спомените и върна Етън към действителността.

— Мисля, че не трябва да се притесняваме толкова много за Матилда. Ако поне малко прилича на майка си, Марв е за окайване.

— Ти харесваше Мери, нали? Защо вие никога…?

— Тя беше омъжена — рязко отвърна той.

Андрю подсвирна.

— Напипах болното място, а?

Етън въздъхна при спомена за времето, когато имаше някаква слаба надежда.

— Ако нещата се бяха развили по друг начин? Кой би могъл да каже какво щеше да се случи? Ако Марвин не се беше върнал така осакатен от Галиполи?…

Недовършеното изречение увисна помежду им. Картини и звуци от войната нахлуха в главата му. Дори и сега, шест години след това, още го спохождаха кошмари през нощта, но той все пак бе извадил късмет. Изписаха Марвин от болницата почти две години след края на войната, но човекът, който излезе оттам се различаваше коренно от този, който през 1916 година се качи наперено във влака. Небрежната усмивка и безгрижието бяха отстъпили място на умората и отчаянието, които го подчиниха на пагубната сила на алкохола.

„Според Мери, пиенето беше само временно спасение — помисли си Етън. — Вината си е само моя. Господ да ми е на помощ.“ Той събра мислите си. Поне докато Марв беше на легло, тя можеше да контролира пиенето му. Но щом се изправи на крака и отново можеше да язди, той изчезваше за седмици и повече, като оставяше Мери да се оправя сама с цялата ферма. Тя бе по-силна, отколкото предполагаше, и въпреки че плановете му претърпяха провал, Етън се прекланяше пред издръжливостта и куража й.

— Да, възхищавах й се. Тя даде всичко от себе си в онези дни. Макар и да ме молеше рядко, аз се опитвах да й помагам, доколкото можех. — Той запали пура и отвори счетоводната книга за вълната. Имаше много работа за вършене, а половината ден вече бе пропилян.

Андрю свали крака си от облегалката на стола и седна на ръба му.

— Ако Марв натрупа още дългове, от наследството на Матилда няма да остане и следа. Тогава след няколко години бихме могли да й предложим да купим земята на много ниска цена.

Етън се разсмя, както държеше пурата между зъбите си.

— Не смятам да плащаме за нея, синко. Безсмислено е да се дават пари за нещо, което може да се получи безплатно.

Андрю повдигна глава, ъгълчетата на устните му се разтеглиха в усмивка.

Как? Ще бъде трудно да получим попечителството над имота без съгласието на Матилда.

Етън потри носа си.

— Имам план, сине. Нужно е само търпение, не искам да прибързваш.

Андрю тъкмо се канеше да каже нещо, когато баща му го изпревари.

— Остави това на мен и ти гарантирам, че до пет години Чаринга ще бъде наша.

Матилда беше неспокойна. Тишината в стаята бе потискаща. Знаеше, че баща й скоро ще се върне. Никога не изчезваше за дълго, а вече бяха изминали няколко седмици.

Жегата бе нетърпима дори на сянка. Гъстият червен прах, който бе забърсала наскоро, отново покриваше всичко. Капки пот се стичаха по гърба й и дългата до коленете й рокля залепваше по тялото. Тя свали платнената престилка и я сгъна върху облегалката на стола. От фурната се носеше ухание на заешка яхния. Няколко мухи бръмчаха неспокойно около тавана. Лепкавите ленти, които бе поставила около керосиновата лампа, бяха почернели от насекоми. Капаците и мрежите против комари не помагаха много.

Тя отметна прилепналата към лицето й коса и я прибра в небрежен кок. Мразеше косата си — прекалено буйна и непокорна, — тя само загатваше за рижаво кестенявите коси на майка й.

Матилда бутна вратата с мрежата против комари и излезе на верандата. Горещият въздух трептеше и смесвайки се с прах от предния двор я зашеметяваше. Пиперовите дървета на ливадата клюмаха посърнали, а клоните на плачещите върби край потока бяха провиснали безпомощно към тинестата вода.

— Дъжд — промълви тя. — Няма ли да завали?