Последният валс на Матилда

Прекара нощта на открито. Спа на земята със седлото вместо възглавница, топлен единствено от оскъдния огън насред вледеняващата тъмнина на дивата пустош. Гледаше Южния кръст и дългата опашка на Млечния път, която разливаше лунната си светлина върху земята, като осветяваше червената й повърхност и усилваше сивия цвят на гигантските евкалиптови дървета. Нито частица от тази красота не докосна сърцето му. Настоящето не оправда очакванията, които хранеше през дългите години в окопите. Нито пък отношението към героите от войната. Проклет да бъде, ако се остави едно момиченце да му отнеме онова, което Патрик му бе обещал.

Стана при първите слънчеви лъчи, свари чай в канчето и изяде остатъците от овнешкото заедно с печената на жар питка, която му бе дала готвачката на Караджонг. В късния следобед слънцето бавно потъваше зад планината, която бе дала името на Чаринга, и залезът го заслепяваше.

Той се закашля и се изплю на спечената земя. Аборигените смятаха това място за омагьосано. За тях то бе един каменен амулет, който притежаваше защитна сила, наричаха го Тжаринга. „Е, добре — помисли си с горчивина, — за мен то не крие никаква магия, вече не. И колкото по-скоро се отърва от него, толкова по-добре.“

Той пришпори кобилата и скоро видя решетките на първата порта. Време бе да предяви правата си.

Когато затвори и последната порта, фермата вече се виждаше. Струйка дим се процеждаше от комина, тъмни сенки се разстилаха по двора, докато слънцето бавно се скриваше зад дърветата. Фермата изглеждаше пуста. Не се чуваха удари от брадва, нито шум от кучета и овце, не се виждаха черните фигури на аборигените около колибите. Стригането трябва да бе приключило, а наемните работници и стригачите — отпътували към следващата ферма.

Въздъхна с облекчение. Матилда сигурно е имала достатъчно скрити пари, за да им плати. Почуди се къде ли е новото й скривалище, мислеше, че ги знае всичките, но тази вечер това беше без значение. Време бе да й покаже, че не трябва да се бърка в неща, които не я касаят, по дяволите! Ще я принуди да му каже къде ги крие. Ще я накара да разбере най-накрая кой е господарят — и после ще намери начин да й отнеме Чаринга.

Той разседла коня и го пусна да пасе в ливадата до къщата. Като вдигна с усилие дисагите, заизкачва с мъка стъпалата към верандата и бутна с трясък входната врата. Заешката яхния къкреше на печката, разнасящият се аромат го подсети, че е гладен и червата му закъркориха.

Тишината бе потискаща. Тъмните сенки там, където не достигаше светлината на керосиновата лампа, бяха почти черни.

— Къде си, момиче? Излез и ми помогни!

Едно почти незабележимо помръдване на сенките привлече погледа му. Ето къде беше. Стоеше изправена до вратата на стаята си и го гледаше. Сините й очи блестяха в оскъдната светлина, ореолът на буйната й коса лъщеше под слабите лъчи на залязващото слънце, процеждащи се през капаците на прозорците. Сякаш бе от камък — безмълвна, всевиждаща и осъждаща.

От страх стомахът му се сви. За секунда помисли, че Мери се бе върнала от света на сенките, за да го преследва, но в следващия миг, когато момичето излезе на светло, той осъзна, че всичко е било само илюзия.

— Какво дебнеш там? — Гласът му прозвуча силно в тишината, по-грубо, отколкото възнамеряваше — опитваше се да се съвземе от преживяното.

Матилда хвана мълчаливо дисагите и ги повлече по пода на кухнята. Разопакова платнения чувал с брашно и пакета със захар и ги сложи в килера. Свещите и кибритите подреди над печката, а кутията с чай сложи до опушеното канче.

Марвин тупна с широкополата шапка крака си, след което я захвърли небрежно към куките на вратата. Примъкна един стол от масата, като нарочно го тътреше по пода — беше явно, че Матилда го бе чистила наскоро.

Тя не реагира. Начинът, по който се движеше из малката кухня за сетен път му напомни за майка й. Преди да се разболее, Мери бе хубава жена. Малко кльощава за вкуса му, но липсата на ръст и форми тя компенсираше със силен дух. Ако не бе толкова надменна, можеше да бъде отлична съпруга — а сега и Матилда бе наследила същите качества. Навярно не притежаваше нейния дух, но бе също толкова самоуверена. „Проклетите О’Конърс — помисли си той, — високомерието е в кръвта им.“

— Престани да се мотаеш наоколо! — каза рязко. — Слагай яденето!

По тялото му премина тръпка на удоволствие, като я видя как подскочи стреснато и почти изпусна скъпоценния пакет сол, който внимателно пресипваше в кутия от чай. Марвин нарочно удари с юмрук по масата, за да подсили ефекта, после се разсмя, като я наблюдаваше как се втурна с черпака да сипва яхния в нащърбена чиния и разля малко от яденето по пода.

— Сега пак трябва да чистиш пода, нали? — подхвърли злорадо.

Матилда сложи чинията пред него. Лицето й бе зачервено, а брадичката вдигната нагоре, но той забеляза, че не й достигаше смелост да го погледне в очите.

Марвин видя как Блу се промъкна в кухнята и излапа бързо разсипаното на пода. Сграбчи Матилда за китката.

— Какво търси проклетото куче тук? Казал съм ти да не го пускаш вътре.