Последният валс на Матилда

— Винаги си искал да притежаваш земята на Чаринга, имотът ти граничи с моя, фермата ти ще стане най-голямата в Нов Южен Уелс.

— Така е — Етън повдигна едната си вежда и го погледна твърдо със сините си очи, — но не забравяш ли една дребна подробност?

Марвин преглътна и облиза устни.

— Каква подробност? — попита той неспокойно, като отбягваше пронизващия поглед на Етън.

— Матилда, разбира се. Нали не си забравил за привързаността на дъщеря ти към Чаринга?

Марвин въздъхна с облекчение и напрегна мозъка си. Изглежда всичко беше наред, Етън не знаеше за завещанието.

— Матилда е твърде малка, за да се меси там, където не й е работата. Ще прави това, което й кажа.

Етън стана и се облегна на украсените с орнаменти перила. Слънцето огряваше гърба му, изражението му бе непроницаемо.

— Имаш право Марвин. Тя наистина е млада, но усеща земята така, както въздуха, който диша. Виждал съм я как работи, наблюдавал съм я, когато подкарва стадото да язди толкова сръчно, колкото всеки помощник-овчар във фермата. Духът й ще се сломи, ако загуби тази земя.

Търпението на Марвин се изчерпа. Той стана от стола и се наведе към Етън.

— Виж, приятелю, притежавам имот, на който ти си хвърлил око от години. Освен това имам и дългове. Това, че Матилда обича земята, няма нищо общо нито с едното, нито с другото. Продавам земята сега и ако ти не я купиш, ще се намерят други, които с удоволствие ще го направят.

— Как точно смяташ да продадеш земята, когато тя не ти принадлежи, Марвин?

Марвин побесня. Значи знаеше. Копелето през цялото време е знаело.

— Никой няма да разбере. — Гласът му бе дрезгав. — Можем да сключим сделката сега и после веднага изчезвам. Няма да кажа на никого.

— Но аз ще знам, Марвин — каза Етън с леден тон и млъкна. Марвин изпита желание да го удари. — Мери дойде при мен преди няколко месеца, веднага след като докторът й беше казал, че дните й са преброени. Притесняваше се, че можеш да се опиташ да продадеш Чаринга и да оставиш Матилда на улицата. Аз я посъветвах какво да направи, за да осигури на момичето наследство. Завеща на Матилда земята под попечителство. Банката ще я управлява, докато Матилда навърши двайсет и пет години. Така че разбираш, Марвин, няма начин да я продадеш, за да покриеш дълговете, които си натрупал от комар.

Стомахът на Марвин се сви от притеснение. До него бяха достигали слухове, но той не искаше да им вярва — поне до този момент.

— Според закона собствеността на съпругата принадлежи на съпруга й. Патрик обеща да ми даде земята, когато се ожених за Мери, и сега съм в правото си да я продам. Както и да е — изруга той гръмко. — От къде на къде жена ми ще се съветва с теб?

— Аз просто й услужих по съседски, като й предложих помощта на моя адвокат. — Лицето на Етън придоби сурово изражение. Той взе шапката на Марвин и му я подаде. — Може и да искам Чаринга, но не дотолкова, че да престъпя думата си, дадена на човек, когото уважавах. И мисля разбираш, че това важи за повечето заселници в околността. Всичко хубаво, Марвин.

Етън бръкна в джобовете си и се облегна на верандата, като наблюдаваше как Марвин тромаво накуцва към коня си, как злобно придърпва юздите на добичето и го пришпорва през спечената кал покрай готварницата. Етън се замисли дали Мери някога е изпитвала тази злоба на гърба си или, не дай боже, Матилда. Преди да влезе в къщата, той отправи поглед към стригачницата. Сезонът почти свършваше и парите от продажбата на вълната щяха да са добре дошли. Липсата на дъжд означаваше скъпа храна, купена на търг, и ако скоро не завалеше, сушата щеше да им е спътник още дълго време.

— Какво искаше Марв Томас?

Етън погледна доведения си син и се усмихна горчиво.

— Ти как мислиш?

Андрю трополеше с ботушите си по лъснатия под, докато двамата вървяха към кабинета.

— Жал ми е за Матилда. Представи си какво е да си принуден да живееш с подобен негодник.

Андрю се отпусна в кожения стол и преметна крака си през страничната облегалка. Етън го погледна с обич. Независимо че беше почти на двайсет и една години, силната жилава снага и тъмните кичури кестенява коса го правеха да изглежда по-млад. Въпреки че момчето не възнамеряваше да обвърже бъдещето си със земята, Етън се гордееше с него като със собствен син. Всяко пени, дадено за английското му образование, си струваше. Той беше отличен ученик, а след дипломирането си щеше да стане съдружник в престижна адвокатска кантора.

— Предполагам, че не можем да помогнем много, татко?

— Това не е наша работа.

Андрю го погледна замислено.

— Когато Мери Томас дойде преди време вкъщи, ти не й каза точно това.

Етън завъртя стола си към прозореца. Марвин се спускаше надолу по пътя, към първата порта. Щеше да му отнеме поне още едно денонощие, докато се прибере в Чаринга.

— Тогава беше различно — промълви.