Последният валс на Матилда

Като ги разгледа по-отблизо, видя, че повечето от тях изобразяваха полупустинните пейзажи наоколо, но един акварел, на който бе нарисувана Чаринга, привлече вниманието й. Сигурно е бил нарисуван доста отдавна, защото къщата бе по-малка и по-разнебитена, а дърветата по-ниски. Имаше само няколко паянтови бараки в дъното на двора, а плачещите върби край потока бяха фиданки с клони, които едва стигаха до водата.

Джени се вгледа критично в картината. Нямаше подпис и очевидно бе рисувана от аматьор, но все пак в нея имаше някакво причудливо очарование. Художникът, който Джени бе убедена, е била жена, явно е обичал мястото. „Коя ли е била тази жена? — питаше се Джени. — Жената на фермера или жената на някой от овчарите, която е прибавила още малко пари към надницата на мъжа си, или някой пътуващ художник, който се е отблагодарил за храната и нощувката?“

Джени сви рамене. Всъщност нямаше никакво значение, понеже който и да е бил художникът, той несъмнено бе отразил богатата история на този имот.

Джени продължи да разглежда къщата и откри малка баня с тоалетна и душ. Имаше доста примитивен вид, но независимо от това, душът си беше душ и тя не можа да устои на изкушението. Смъкна от себе си напоените с пот дрехи и застана под душа, от който се процеждаше застояла, мътна струя вода и отми от себе си следите от пътуването. Загърна се с чиста хавлиена кърпа и потърси спалнята по тесния коридор надолу.

В момента, в който отвори първата врата, разбра, че бе нахлула в територията на Брет. На пода в безпорядък лежаха купчина ботуши и захвърлени работни дрехи. Леглото не беше оправено и в стаята миришеше силно на ланолин, крем за бръснене и конюшня. Тя огледа бъркотията и се запита дали наистина иска да е в такава близост с този навъсен, непредсказуем човек.

Затвори вратата и се запъти към следващата стая. Прозорецът гледаше към ливадите и задния двор. Стаята бе наскоро изметена и почистена, а някой беше поставил на перваза на прозореца буркан с диви цветя. Този жест на внимание бе дело по-скоро на мама Бейкър, отколкото на Брет.

Краката и таблите на леглото бяха от месинг, а самото легло бе застлано с покривка, изработена в пастелни цветове по метода „пачуърк“.

На пода бе постлан килим, освен това имаше боядисан в бяло гардероб, стол и тоалетка. Джени застана неподвижно в сумрачната стая и се опита да си представи хората, живели някога тук, но единственото, което видя, беше празното легло и единствените звуци, които чу, идваха от двора. Нейната собствена мъка я завладя и тя се хвърли на леглото.

— О, Пит — въздъхна, — да можеше да си тук сега.

Докато разопаковаше багажа и се преобличаше в чиста риза и къси панталони, от очите й се стичаха сълзи и тя пътьом ги забърсваше.

— Просто си изморена, гладна и още не си свикнала с новото място — промълви сама на себе си. — Няма смисъл да се оставяш това да те разстройва.

Започна да подрежда нещата си с пресилен ентусиазъм, но така, че да се почувства като у дома си. Отвори гардероба и от там я лъхна тежката миризма на нафталин и лавандула. Нямаше и следа от дрехи и тя предположи, че мама Бейкър сигурно ги е преместила някъде другаде. „Жалко“ — помисли си тя. Би било интересно да ги разгледа.

Обзе я нетърпение. След като разгледа къщата, излезе на ливадата и се отправи към малкото гробище, което бе забелязала по-рано.

Докато слизаше от верандата и вървеше през високата трева, Джени забеляза, че вечерта вече настъпваше и сенките се удължаваха. Задният двор бе с изглед към пасбището, където под дърветата дремеха няколко коня. Зад бялата ограда имаше участък земя, обрасъл с избуяла трева. Дървени кръстове, обвити с бели лилии и диворастящи цветя маркираха гробовете. „Спокойно място, където членовете на семейството, живяло тук, почиваха в мир. Толкова е различно от огромните безлични гробища в Сидни“ — помисли си Джени.

Отвори вратичката и забеляза, че пантите бяха смазани, а тревата — наскоро окосена.

— Поне се полагат някакви грижи — промърмори, като си проправяше път през плетеницата от храсти и цветя.

Осем от надгробните камъни все още стояха изправени. Останалите бяха почти погълнати от настъпващата дива растителност. Джени започна да чете полуизтритите надписи върху кръстовете. Семейство О’Конърс бяха починали в края на деветнайсети век и вероятно са били от първите заселници, дошли тук. Мери и Марвин Томас бяха починали един след друг, в разстояние на няколко години, малко след Първата световна война.

По-малките паметници бяха по-трудни за разчитане. Буквите бяха почти изтрити. Кръстовете се издигаха близо един до друг, сякаш се прегръщаха. Джени трябваше да отстрани пълзящите растения, за да прочете надписите. Всеки от тях разказваше една и съща тъжна история. „Момче, починало при раждане.“

Тя преглътна. Брет беше прав — Чаринга можеше да бъде и жестока.