Последният валс на Матилда

Джени се приближи към двата най-нови паметника. Грубо изсечени от един и същ вид черен камък, с надписи, които още изпъкваха сред лишеите, нашарили камъка. Епитафията на гроба на жената беше неразбираема. Джени клекна и се зачуди защо изобщо е бил поставен подобен надпис.

— Вечерята е готова.

Тя вдигна очи, като още си блъскаше главата над странния надпис.

— Дали означава това, което си мисля? — попита, като сочеше камъка.

Брет бутна назад шапката си и бръкна в джобовете си.

— Не знам, госпожо Сандърс. Случило се е преди да дойда тук. Говори се, че преди години се е разиграла някаква трагедия, но това са само слухове и няма защо да се тревожите излишно.

— Слухове? Какви слухове? — Джени се изправи и избърса праха от ръцете си. Обичаше странните истории.

— Нищо особено — каза равнодушно Брет. — Хайде, вечерята ще изстине.

Джени го погледна в очите, но той избягна погледа й. Очевидно знаеше нещо, но не искаше да й го каже. Тя го последва през гробището и после през двора. Апетитът й се изостри при мисълта, че в историята на Чаринга имаше някаква мистериозна загадка.

Глава 4

Брет не се изненада, че я завари в гробището. Все пак то бе неделима част от Чаринга и, като се има предвид, че самата тя бе овдовяла наскоро, логично бе да отиде там. Съжаляваше само, че бе споменал за слуховете. Госпожа Сандърс очевидно бе доста любопитна и досетлива и, ако се съди по жените, които познаваше, тя сигурно щеше да упорства, докато не измъкнеше от него всичко, което знаеше по въпроса.

Брет се чувстваше притеснен. Това, което знаеше за миналото на Чаринга му беше достатъчно, за да реши, че е по-добре да си остане погребано.

Докато вървяха един до друг през двора, нахлупи шапката си още по-ниско. Беше привикнал повече към миризмата на вълната, отколкото към екзотичния парфюм, на който ухаеше госпожа Сандърс. Колкото по-скоро се преместеше в общата барака на работниците, толкова по-добре. Трябваше още снощи да си пренесе нещата и щеше да го стори, ако на една кобила не й бе паднала подковата и не бе принуден да измине седем километра пеша обратно до къщата.

Брет отвори вратата и направи път на Джени да мине, после закачи шапката си на куката. Мама Бейкър имаше строги правила за носенето на шапки в трапезарията. Разговорите вътре бяха шумни и оживени, но при появата на госпожа Сандърс изведнъж секнаха.

— Това е госпожа Сандърс, приятели. Тя е новият ви шеф.

Брет се усмихна широко, когато видя как дългите й крака и лъскавата й коса им подействаха като шок. Гледката здравата ги разтърси, в това нямаше никакво съмнение.

— Стан, мръдни малко да седна!

Мама Бейкър се появи шумно от кухнята, като бършеше ръцете си в престилката. Брет я харесваше много. Тя беше приятен събеседник и гозбите й му се услаждаха. Той примигна, когато силната ръка на мама Бейкър го перна по главата.

— С какво съм заслужил това?

— Брет Уилсън, нямаш никакво възпитание — отвърна рязко тя и цялата стая прихна да се смее. Мамчето се обърна към Джени и на лицето й светна дружелюбна усмивка. — На всички тук им куца възпитанието, мила. Казвам се госпожа Бейкър. Приятно ми е да се запознаем.

Брет наблюдаваше изпод вежди как Джени се здрависа с мамчето и седна на масата. Очите й палаво се смееха и той знаеше коя бе причината — той. Проклети жени. Винаги се съюзяваха точно, когато най-малко очакваш.

Мама Бейкър подпря юмруци на хълбоците си и огледа зяпналите от удивление мъже.

— Ама какво ви става на всички? За пръв път ли виждате жена?

Брет последва примера на мъжете и се наведе над препълнената с храна чиния. Продължителното шофиране бе изострило глада му, а и така избягваше любопитните погледи и лукавите побутвания с лакти на околните. Можеха да си мислят каквото си искат. Тя просто бе новият собственик на фермата. Нищо повече.

Джени веднага разпозна приятелското отношение в дружелюбната усмивка на мама Бейкър. Тя й напомняше на мама Кетъл от старите филми в събота сутрин — жена, която нямаше възраст, с едър кокал и широко сърце, неумолима към своеволията на мъжете, на които готвеше и переше.

Мама Бейкър сложи пред Джени препълнена чиния.

— Заповядайте, мила. Едно хубаво парче печено овче месо. Имате нужда от малко повече ядене. Малко сте слабичка от кръста нагоре — добави укорително.

Джени се изчерви, защото знаеше, че всички слушат разговора, макар че се правеха на напълно погълнати от яденето. По-добре да беше останала в къщата. Брет беше заредил с продукти, които щяха да стигнат за един месец.

Докато се стараеше да изяде прилично количество от препълнената чиния, останалите като че ли престанаха да й обръщат внимание и възобновиха разговорите си. Овцете, изглежда, бяха основната им тема, а последните овце, които бе срещала през изминалите десет години, бяха във вид на пържоли в месарския магазин. Джени мълчаливо слушаше разговорите на мъжете.