Последният валс на Матилда

Гърбът я болеше, раменете й бяха схванати, но независимо от това, колко пъти наместваше възглавниците и се въртеше от едната на другата страна, сънят не идваше. Споменът за онази музика и призрачния й партньор в танца не я напускаше.

Както си лежеше в полумрака, погледът й бе привлечен от дневниците, положени на стола. Като че ли я зовяха. Настояваха да бъдат прочетени. Джени се съпротивляваше, но натрапчивата мелодия зазвуча отново… Докосването на ръцете и студената му целувка я накараха да потрепери. Не от страх, а от нещо друго, което не можеше да обясни… Той искаше тези дневници да бъдат отворени и тя не бе в състояние да се съпротивлява.

Най-старият дневник беше разпокъсан и подвързан с твърда хартия. Страниците бяха изтънели и протрити. На първия лист една детска ръка бе написала:

„Това е дневникът на Матилда Томас, четиринайсетгодишна.“

Когато Джени започна да чете, призрачната музика спря.

Глава 5

Джени бавно изплува от света на Матилда с мокро от сълзи лице и със съзнанието, че е прекарала цялата нощ с това момиче, което бе прогонило очарованието на Чаринга, като й бе разкрило как фермата се бе превърнала в затвор. Струваше й се, че чува равномерния постоянно приближаващ се тропот на коня на онзи негодник Марвин, който щеше да я настигне и върне обратно. Сякаш споделяше страха на Матилда, която знаеше, че няма кой да чуе виковете и да й помогне.

— Твърде късно — прошепна тя. — Много съм закъсняла, за да мога да направя каквото и да било.

Когато сълзите й изсъхнаха и образите избледняха, тя осъзна, че Матилда сигурно се бе научила да се бори — да оцелява въпреки кошмарния живот с Марвин — иначе нямаше да има повече дневници. Погледът й се задържа върху купчината тетрадки. Те бяха доказателството и между техните мълчаливи страници се намираха отговорите на всичките й въпроси, породени от прочетеното през нощта.

— Добро утро. Ето я и закуската. — Симон нахлу в стаята. Жизнерадостната й усмивка замръзна, когато погледна към Джени. — Какво става, мила? Лоши сънища?

Джени поклати глава, бе твърде разстроена, за да може да говори. Мислите й все още бяха при Матилда, на онова място, където тя бягаше с всички сили, за да се спаси.

Симон остави препълнения поднос на земята и застана с ръце на кръста и поглед, вперен в разпръснатите по леглото тетрадки.

— Знаех си, че ще се случи нещо такова. Цяла нощ си ги чела, нали? Резултатът е налице — разстроили са те.

Джени беше без дрехи под завивката и се почувства странно уязвима под загрижения поглед на по-възрастната жена.

— Добре съм. Наистина — каза тя със заекване.

Симон цъкна с език, събра бързо омразните дневници и ги хвърли върху тоалетката.

— Никога не съм могла да проумея тези писания — изрече тя, докато ги подреждаше. — Брет хубавичко ще ме наругае, ако разбере. Каза ми да се погрижа да си починеш добре.

„Колко интересно — помисли си Джени с ирония. — Не знаех, че го е грижа за мен.“

— Остави Брет Уилсън на мен, Симон — каза твърдо. — Аз съм голямо момиче и мога да се грижа за себе си.

Симон изсумтя, вдигна подноса и го постави на леглото.

— Като закусиш, ще се почувстваш по-добре.

— Благодаря — промърмори Джени и потръпна от отвращение при вида на пържените яйца и мазния бекон. Как можеше да яде, когато Матилда беше държана като затворничка? И как можеше да се концентрира върху бърборенето на Симон, когато единственото й желание бе да се върне към 1924 година?

Симон излезе от стаята и няколко минути по-късно на Джени й се стори, че чува потракването на тенджери в кухнята. Клепачите й трепнаха, когато долови мелодията на валса, изпълнявана от някакъв далечен оркестър. Миризмата на лавандула изпълни стаята. Тя потъна в миналото, което я примамваше през пространството и времето в дълбок безпаметен сън, където призрачни сенки, приближаващите копита и силни насилнически ръце населяваха сънищата й.

Когато няколко часа по-късно Джени отвори очи, цялото й тяло блестеше от пот. Полежа известно време, объркана и смутена, докато не събра сили да приеме действителността и да се отърси от кошмарите. Слънцето прогони страшните видения и звуците на Чаринга заглушиха писъците.

— Това е смешно — възнегодува тя, като стана от леглото и уви чаршафа около тялото си. — Държа се като пълна глупачка.

Погледът й падна върху купчината тетрадки, които Симон бе подредила на тоалетката. Знаеше, че по-късно ще се върне към тях.

— Но не сега — изрече тя решително.

Уви по-плътно чаршафа около себе си и се запъти по коридора към банята. Дрънкането на тенджерите в кухнята изведнъж престана и Симон се появи иззад ъгъла.

— Не си докоснала закуската — каза с укор.

— Не бях гладна — опита се да се оправдае Джени. Защо Симон я караше да се чувства като непослушно дете?

По-възрастната жена я изгледа критично, после въздъхна.

— Знаех си, че си капризна, затова направих много вкусна супа.

Тя поведе Джени към кухнята с нетърпящ възражение вид и показа супената чиния, пълна с месо и зеленчуци, и топлия печен на жар хляб.