Последният валс на Матилда

Джени стисна чаршафа, осъзнала, че отдолу няма никакви дрехи.

— Добре съм, Симон. Само съм малко изморена от дългото пътуване — усмихна се тя насила. — Тази супа изглежда наистина апетитно.

Симон седна на срещуположния край на масата и хвана с две ръце тежката бяла чаша, пълна с чай с цвят на кал, чиято пара струеше в лицето й. Тя не откъсваше очи от Джени, която смело изяде три лъжици от супата.

— Вкусно — промърмори.

Наистина беше така. Гъста и засищаща, точно каквато й бе нужна, за да прогони нощните сенки. Скоро чинията бе празна.

— Сега трябва да взема душ и да се облека. — Джени погледна часовника си. — Наистина ли е толкова късно?

— Сигурна ли си, че си добре? — Симон не изглеждаше много убедена, но и тя погледна часовника си. — Явно си имаше и друга работа. — Излизам на двора, за да нахраня пилците. Ако ти трябвам, само извикай.

Джени проследи с поглед как Симон слезе с клатушкане по стъпалата и се скри зад ъгъла. След като шумът от стъпките й заглъхна, тя се отправи към банята.

Няколко минути по-късно бе облечена и стоеше на верандата. Влажната й коса нежно охлаждаше тила й в обедната горещина. Тя вдъхна аромата на сгорещената земя и погледна към двора, където цареше оживление. Сезонът на стригане на овцете беше в разгара си и тя нямаше търпение да види дали животът по тези места е още същият, какъвто го помнеше от детските си години във Валуна.

Кошарата, в която се стрижеха овцете беше най-голямата постройка в Чаринга. Беше построена върху здрава тухлена основа и около нея имаше ограда. Въздухът наоколо бе напоен с прах, с блеенето на овцете и виковете на стригачите. Зад нея имаше лабиринт от други кошари.

Когато стригачите приключеха с някоя овца, на нейно място вкарваха следващата. Помощник-овчарите, повечето от които бяха млади и чернокожи, събираха накуп животните и подвикваха към кучетата, които подгонваха рунтавите овце, като ги хапеха и ръмжаха, опитвайки се да ги подчинят на някакъв ред.

Джени поседя известно време така. Гледката й напомни времето, когато, също като сега, стоеше край кошарите във Валуна. Обстановката не беше по-различна. Старите методи все още си бяха най-добрите. Джени заобиколи кошарата от другата страна, където остриганите овце се бутаха една в друга надолу към резервоарите с дезинфекционна течност. Силни, опитни ръце ги повдигаха, слагаха им печати, мокреха ги и ги инжектираха, след което ги пускаха в съседната кошара да преживяват болката си. Работата под безмилостното слънце бе тежка, но мъжете бяха жизнерадостни, въпреки потенето и усилията да контролират глупавите животни. Някои от тях успяваха да вдигнат глава и да извикат „Добър ден, госпожо“, преди да продължат борбата.

Джени кимаше в отговор и се усмихваше. „Поне не се правят, че не ме забелязват — помисли си тя и продължи разходката си в друга посока. — Сигурно се чудят какво, по дяволите, търся тук. Пит щеше да се оправи с всичко по съвсем различен начин. Щеше да знае какво да направи и какво да каже. Щеше да усети настроенията им и да реагира по уместен начин.“ Джени въздъхна. Тук не зачитаха жените за нищо. Сидни и процъфтяващата й артистична кариера сякаш бяха на светлинни години от тук.

Безцелното й бродене я доведе пред входа на кошарата за стригане на овцете. Като дете във Валуна, а после и през юношеските си години, тя помагаше в пренасянето и товаренето на вълната в камионите. Стригането предизвикваше голямо вълнение във фермата. Идваха нови работници, в близките ливади се събираха огромен брой овце и настроението на всички бе приповдигнато от предвкусването на печалбата. В онези дни стригачницата представляваше голяма загадка. Това бе място, където мъжете се потяха и ругаеха, но винаги бяха весели. След кратко колебание, Джени се покатери по стъпалата.

Гледката спря дъха й. Извитият свод на покрива внасяше светлина и простор в кошарата, която беше два пъти по-голяма от тази във Валуна. Помещението беше дълго и широко, огласяно от бръмченето на електрическите машинки за стригане и жизнерадостните ругатни. Миризмата на ланолин и вълна, на пот и катран беше замайваща и й напомняше за нейното детство и за всичко, което й бе липсвало през тези години. Джени бръкна дълбоко в джобовете си и застана тихичко на вратата, наблюдавайки оживлението и суматохата.

Вътре имаше двайсетина стригачи, голи до кръста, наведени над блеещите овце, приклещени между коленете им. Момчето, което отговаряше за катрана беше на около десет години, с кожа с цвят на разтопен шоколад, бели зъби и големи кафяви очи. Кофата с катрана изглеждаше прекалено тежка за крехките му рамене, но когато се затича, за да обгори една лоша драскотина върху хълбока на една овца, Джени видя, че впечатлението й е било погрешно. В това тяло имаше много повече сила, отколкото изглеждаше на пръв поглед.