Последният валс на Матилда

— Ами конете? Не трябва ли да ги вържем?

— Няма нужда. Домашните коне са обучени да стоят на едно място, щом пуснеш юздите им на земята.

Двамата загребаха вода с шапките си. Тя бе леденостудена и Джени почувства как ледените глътки се стичат надолу по пресъхналото й гърло, освежавайки пламналото й лице и умореното й тяло. След като утолиха жаждата си, двамата поседяха мълчаливо. После напоиха конете.

Брет запали цигара и се загледа пред себе си. Джени се запита какво, за бога, би могла да му каже. Един лек, светски разговор би го отегчил, а по отношение на невежеството й работата му щеше да я накара да изглежда глупаво.

Тя въздъхна и се огледа с възхита наоколо. Планината представляваше огромна тъмна скала, нашарена с яркооранжеви петна, подредени безразборно, като някакви гигантски тухли. Водопадът извираше от дълбока цепнатина в скалата, която бе наполовина закрита от буйните храсталаци, а езерцата лежаха в плитки корита и отразяваха скалните рисунки на аборигените, издълбани преди векове.

— Какво се е случило с племето, живяло по тези места? — попита най-накрая Джени.

— Племето битжара? — Брет разглеждаше крайчето на цигарата си. — От време на време се появяват, защото това място е свещено за тях, но повечето са се изселили в градовете.

Джени си представи скитащите аборигени, затлъстели и пияни, по улиците на Сидни. Загубени в така наречената „цивилизация“, забравили за древната си култура, със земи, заграбени от заселниците. Те бяха хора, които живееха ден за ден от подаяния.

— Мъчно ми е за тях.

Брет сви рамене.

— Някои от тях са останали верни на традициите си, но и те имат право на избор, както всички останали. Животът им тук е доста тежък, така че защо да остават?

Той я погледна изпод периферията на шапката си.

— Предполагам, че имате предвид племето на Гейбриъл?

Тя кимна. Нямаше съмнение, че бе чел дневниците — Джени не можеше да си обясни по друг начин опита му да ги скрие от нея.

— Заминали са си преди много години. Във фермата в момента работят няколко помощник-овчари битжара, които вероятно са далечни роднини на Гейбриъл. Битжара са страхотни ездачи.

— За Матилда е било добре, че по онова време са живеели наоколо. Сигурно й е било тежко да се справя сама след смъртта на Марвин.

Брет смачка цигарата си.

— Така или иначе, животът тук е труден. Или свикваш или той те съсипва. — Очите му я погледнаха проницателно, после отмести погледа си настрани. — Предполагам, че имате намерение в скоро време да продадете фермата и да се върнете в Сидни. Животът тук е труден за една жена, особено, когато е сама.

— Може би — съгласи се Джени, — но в Сидни животът също не е лесен. Макар и да живеем в седемдесетте, трябва да извървим много дълъг път, преди обществото да приеме жените като равни на мъжете.

Брет изсумтя и Джени си помисли каква ли остра забележка се канеше да направи.

— Невинаги съм живяла в град — каза решително. — До седмата си година живях в Даджара, после — във Валуна с Джон и Етел Кери. Когато навърших петнайсет, ме приеха в колеж по изкуствата в Сидни. Там срещнах съпруга си и затова останах, но двамата имахме намерение някой ден да се върнем към земята.

Той я погледна замислено.

— В Даджара няма нищо друго, освен голямо католическо сиропиталище.

Джени кимна.

— Точно така. Наричах го дом за известно време, но не бих искала да се върна по никакъв повод там.

Брет се надигна, дъвчеше стрък трева.

— Вижте, госпожо Сандърс, съжалявам, че се държах толкова грубо онзи ден. Помислих си…

— Помислихте си, че съм някаква богаташка от града, която е дошла, за да ви вгорчи живота — довърши тя вместо него. — Не ви казах нищо, за да не ме съжалявате, Брет, Исках да изясним това, за да няма повече недоразумения.

Брет се усмихна широко.

— Разбирам.

— Добре. — Джени се загледа в полета на вълнистите папагалчета, които образуваха нещо като дъга между дърветата. Когато се обърна, видя, че Брет лежеше по гръб, нахлупил шапката върху лицето си. Разговорът очевидно бе приключен.

След малко започна да не я свърта на едно място и реши да разгледа отблизо рисунките на аборигените. Бяха толкова ясни, като че ли бяха нарисувани вчера. Представляваха птици и диви животни, които бягаха от ловци, въоръжени с копия и бумеранги. Имаше странни кръгове и завъртулки, които навярно отбелязваха племенните тотеми. До тях — отпечатъци от ръце, по-малки и от нейните, водеха към храсталака.