Последният жив

Той пусна ранената си длан и докосна с нея металната табла на леглото. Такава жалка, незначителна рана! Нито един от свистящите над него куршуми не го бе ударил пряко.

— Не успях да стрелям навреме — обясни той на бялата болнична стена. — Просто не успях! Разбираш ли колко невероятно е това? — Последният въпрос бе отправен към стойката с банки кръв до леглото му. След това той млъкна и притвори очи.

— Ще ги хванем, Уеб.

Гласът го стресна; не бе чул никой да влиза в стаята. Разбира се, заедно с гласа наблизо трябваше да има и човек. Уеб предпазливо се надигна в леглото, докато различи очертанията на мъжа. Пърси Бейтс седеше на стола до него, загледан в мотивите на линолеума, сякаш бяха карта или шифрована схема, в която са скрити всички отговори.

За Пърси Бейтс се говореше, че за двайсет и пет години не се е променил и на йота. Не бе напълнял или отслабнал и с половин килограм; със своите метър и седемдесет и пет тялото му си оставаше все така жилаво и изправено като струна. Косата му беше гарвановочерна, без нито един бял косъм, сресана настрани по същия начин, както при първия му работен ден във ФБР като новобранец, направо след академията. Човекът беше като замръзнал във времето — нещо не твърде обичайно в едно поприще, където хората се състаряват доста бързо за годините си. За Бейтс се носеха легенди в Бюрото. Навремето той бе разбил цяла мрежа за трафик на наркотици през мексиканската граница; после се бе преместил в Оперативното бюро в Лос Анджелис, откъдето се бе прочул по цялото Западно крайбрежие. Последвали бяха серия от бързи повишения и накрая се бе озовал на висок пост във Вашингтонското оперативно бюро. Междувременно Бейтс бе работил в почти всички звена на ФБР и малцина други познаваха системата като него.

Пърси Бейтс, когото всички наричаха Пърс, рядко повишаваше тон. Това, което караше подчинените му да треперят от ужас, беше неговият поглед — вторачен и немигащ, който сякаш казваше на провинилия се: Ти не си достоен да дишаш въздуха в тази стая. За хората около себе си Бейтс можеше да бъде най-добър приятел или най-зъл враг. Вероятно това беше нормално за човек с име като неговото.

Самият Уеб бе ставал прицел на някои от знаменитите тиради на Бейтс, когато навремето бе работил под личното му командване. До голяма степен обидите и оскърбленията, които бе трябвало да изтърпи, си бяха заслужени. Докато учеше занаята, Уеб бе направил доста грешки. Но истината беше, че Пърс обичаше да се заяжда с хората си, а понякога, когато нещата не вървяха, си бе намирал и изкупителни жертви. Така че сега Уеб не му вярваше много на приказките. Нито пък приемаше кроткия му тон като знак на добра воля и миролюбиви намерения. От друга страна, след онази нощ, когато Уеб загуби половината си лице във вихъра на боя, Бейтс беше между първите, дошли да го навестят в болницата, и оттогава Уеб не бе забравил това. Не, Пърси Бейтс не беше просто уравнение, но пък кой ли беше? Освен това, казваше си Уеб, не е нужно да си пиеш бирата с някого, за да го уважаваш.

— Знам, че си представил резюме по случая, но ще ми трябва и пълен доклад, когато си в състояние да го направиш — каза Бейтс. — Не бързай, почини си най-напред, изчакай да ти зараснат раните.

Уеб разбра. Случилото се тази нощ беше тежък шок за всички тях. Нямаше защо да се бои от изблиците на Бейтс. Поне на първо време.

— Драскотини, нищо страшно — смотолеви в отговор той.

— Казаха ми, че имаш огнестрелна рана в ръката. Плюс порезни рани и охлузвания по цялото тяло. Докторите разправят, че сякаш някой те е налагал с бейзболна бухалка.

— Нищо страшно — повтори Уеб и после млъкна, изтощен от усилието.

— Почини си. Има време за доклада. — Бейтс стана от стола. — И после, ако си в състояние… знам, че ще ти е трудно, но все пак… би било добре, ако отидем заедно на мястото и ни покажеш какво точно се случи.

И как останах жив, така ли? Уеб кимна.

— Ще гледам да го направя по-скоро.

— Не бързай — повтори Бейтс. — Случаят не е никак лесен. Но ще го разплетем. — Той потупа Уеб по рамото и се извърна да си ходи.

Уеб се размърда в леглото, опита се да се поизправи.

— Пърс? — В сумрака на стаята единственото, което различаваше от Бейтс, беше бялото на очите му. Като чифт зарове, по чудо спрели на двойка. — Всички са мъртви, така ли?

— Всички — потвърди Бейтс. — Ти си единственият оцелял.

— Направих, каквото можах.

Вратата се отвори и после пак се затвори. Уеб беше сам.

Навън в коридора Пърси Бейтс разговаряше с група мъже, облечени точно като него — с незабележими сини костюми и ризи, вратовръзки в убити цветове, удобни черни обувки с гумени подметки и големи пистолети в изрязани кожени кобури, закачени с щипка отстрани на колана.

— Като подуши пресата, ще настане истински кошмар — каза един от тях. — Къде ти, кошмарът вече започна!

Бейтс пъхна нова дъвка в устата си на мястото на любимите „Уинстън“ без филтър, от които наскоро се бе отказал за пети, предпоследен път.