Последният жив

В момента, в който то направи първия отскок, Уеб се надигна от земята и го пресрещна във въздуха. Телата им се сблъскаха и разликата в килограмите им си каза думата. Хлапето риташе и се дърпаше, острите му юмруци удряха Уеб по гърдите и лицето, докато той го стискаше в желязната си прегръдка. Уеб закрачи по тъмната уличка с детето на ръце. Кевларът е доста корав за детските юмруци; скоро хлапето се отказа да удря и погледна Уеб в очите.

— Нищо не съм направил. Пусни ме.

— Ако пребягаш през двора, умираш — изкрещя му Уеб; гласът му се опитваше да надвика картечниците. Той вдигна окървавената си ръка. — Аз съм с бронежилетка и пак не мога да остана жив там. Тия куршуми ще те накълцат на кайма.

Момчето се поуспокои и заразглежда раната на ръката му. Обзет от внезапен порив, Уеб се пресегна и докосна дупката от куршум на детската буза.

— Извадил си късмет — каза той. Детето се озъби и се опита да се изскубне. След миг беше на крака, готово да побегне в мрака. — Ако налетиш на тях в тъмното, свършено е с теб! — продължи Уеб. Детето се спря. — Стой при мен и ще бъдеш в безопасност.

Детето се обърна. За пръв път очите му се спряха за по-дълго на Уеб. После то отмести поглед и се взря в мрака на двора.

— Тия мъртви ли са? — запита то.

Вместо отговор Уеб свали тежката карабина от рамото си. При вида на оръжието хлапакът направи крачка назад.

— Майчице, мистър, какво ще правиш с туй чудо?

— Стой тук и не се надигай много — отвърна Уеб. Той се обърна и погледна към двора. Отвсякъде се чуваше вой на сирени. Както винаги кавалерията бе пристигнала твърде късно. Най-умно беше да не прави нищо. Но това нямаше да му помогне. Чакаше го още работа. Той откъсна листче хартия от бележника си и надраска няколко думи. После свали вълнената шапка, която носеше под каската си, и я подаде на момчето.

— Ето — каза той. — Недей да тичаш, ходи бавно. Когато те пресрещнат, вдигни шапката нагоре и им подай това листче.

Детето пое шапката и сгънатата хартийка. Уеб извади сигналния пистолет и зареди една ракета.

— Щом стрелям, тръгваш — заповяда той. После повтори: — Не тичай, ходи бавно.

Момчето погледна бележката в ръката си. Уеб нямаше представа дали изобщо знае да чете. В квартал като този не можеш да очакваш всяко дете да е ходило на училище.

— Как ти викат? — запита Уеб. Детето трябваше първо да се успокои. Когато се бои, човек прави грешки. А Уеб знаеше, че в атака колегите му са готови да изпепелят всеки, който не прилича на свой.

— Кевин — отвърна момчето. Изричайки името си, то отново заприлича на деветгодишно дете, каквото си беше всъщност, и Уеб се почувства още по-гузен заради това, което го караше да върши.

— Е, добре, Кевин. Аз се казвам Уеб. Прави каквото ти кажа и всичко ще е наред. Можеш да ми се довериш.

Той се почувства още по-гузен. Насочи сигналния пистолет нагоре, погледна още веднъж Кевин, кимна му насърчително и стреля. Ракетата беше първият сигнал до колегите му. Бележката в ръката на Кевин — вторият. Момчето тръгна. Не тичаше, но крачеше доста бързо.

— По-бавно! — извика Уеб подире му. После вкара термодетектора вместо оптически прицел в специалния изрез на карабината и го плъзна назад.

За няколко мига ракетата оцвети небето в кървавочервено. Уеб си представи как снайперистите и командосите застиват на място, докато мислят какво ли би могло да означава това. Дотогава момчето щеше да стигне до тях. Кевин нямаше да умре, поне не тази нощ. При поредното прекъсване на картечния огън Уеб се хвърли от уличката в двора, претърколи се и със следващото движение зае позиция за стрелба, като едновременно разгъна опорните крачета на карабината и притисна приклада плътно към рамото си. Трите прозореца срещу него бяха първата му цел. Той виждаше с просто око припламванията на дулата, но термодетекторът му беше нужен, за да различи в мрака очертанията на нагорещените цеви. Карабината изтрещя няколко пъти и картечните гнезда започнаха едно по едно да замлъкват. Той постави нов пълнител с десет патрона, прицели се и продължи да дърпа спусъка. Когато свърши и третия, последен пълнител, седем от общо осемте цеви мълчаха. По последното картечно гнездо той метна ръчна граната, а след това извади двата тежки .45-калиброви „Смит & Уесън“ и изпразни пълнителите им в замлъкналите прозорци. Гилзи се сипеха около него с ритмичната последователност на парашутисти, скачащи в редица от търбуха на самолета. След като изстреля и последния патрон, Уеб се наведе и жадно си пое дъх. От прилива на адреналин сякаш щеше да се самозапали. В този момент небето над главата му се разтвори и заваля пороен, благодатен дъжд. Той погледна през рамо тъкмо когато първият от командосите, целият загърнат в кевлар, предпазливо пристъпи във вътрешния двор. Уеб се опита да му махне с ръка, но мускулите бяха спрели да го слушат; ръката му висеше безпомощно отстрани до тялото.