Последният жив

— Чувам те, „Чарли“. Изчакай засега.

На жаргона на антитерористите жълто означава последна фаза на изчакването, когато отрядът все още е под прикритие. Зелено са онези два метра ничия земя, които се простират между относителната безопасност на жълтото и момента на истината, както наричаха пробива. Преминаването на няколкото стъпки между относителната сигурност на жълтото и момента на истината, обагрен в зелено, можеше да коства много. „По усмотрение“ — повтори на себе си Уеб. С тази кодирана фраза се иска разрешение за стрелба по жива цел, макар в устата на водача на екипа тя да звучи по-делнично, отколкото ако търговец на стари коли поиска разрешение от шефа си да отбие още двеста долара от цената. Радиото отново припука и се чу гласът от Тактико-оперативния контрол:

— ТОК до всички части. Разрешавам да се действа по усмотрение. Обстановка — жълто.

Много благодаря, ТОК. Пълзешком Уеб се промъкна до задната врата на събърбана. Той водеше, а Маккалъм осигуряваше тила. Тим Дейвис отговаряше за пробива, а Райнър командваше екипа. Големият Кал Плъмър и другите двама командоси — Лу Патерсън и Дани Гарсия — стояха приведени в готовност, стиснали картечните пистолети „Хеклер & Кох“ МП–5, със зашеметяващите гранати и .45-калибровите „Смит &Уесън“ на кръста. Стояха така, сякаш пет пари не даваха какво ги чака навън. Щом задните врати се разтвореха, те щяха да наскачат като един от колата, без да се оглеждат за дебнещите ги от всички посоки опасности. Щяха да пристъпват бързо, като котки — най-напред полагайки пръстите, след това и петите; коленете — леко подгънати, за да поемат отката на изстрелите. Маската на Уеб беше с тесен процеп отпред, който свиваше полезрението му само до най-необходимото. Не му се полагаха панорамни места за предстоящото кърваво представление; в края на краищата това тук не ти е Бродуей! От този момент нататък щяха да се разбират само със знаци. Тъй или иначе, като засвистят куршумите, на никого не му е до приказки. Пък и Уеб не обичаше много разговорите по време на работа.

Той видя как Гарсия се прекръсти, какъвто си му беше обичаят. На свой ред той му каза онова, което казваше всеки път, докато Гарсия се кръстеше, миг преди да се отворят вратите на шевролета:

— Дани, господ да не е глупак да се навира тука! Сами ще се оправяме.

Това уж беше шега, но на Уеб никак не му беше до смях.

След пет секунди задните врати на шевролета се отвориха със замах, целият екип се изсипа навън и тичешком зае позиция. Обикновено гледаха да докарат джипа колкото се може по-близо до обекта и после направо да разбият вратата. Само че този път теренът беше малко по-особен. Изоставени коли, изхвърлени хладилници и всякакъв друг обемист боклук им преграждаха пътя към сградата.

Радиомълчанието отново бе нарушено, този път от снайперистите от екип „Рентген“, които докладваха за забелязани човешки фигури в страничната улица — вероятно случайни минувачи или бездомни скитници. Във всеки случаи „рентгените“ не смятаха, че това са членове на групата, от която се интересуваше Уеб. Той и хората му се спуснаха към уличката. Седмината им колеги от „Хотел“ бяха пристигнали с друг събърбан и междувременно бяха заели позиции на отсрещната страна на карето, готови да ударят обекта изотзад и отляво. Според плана за атака двата екипа трябваше да се срещнат някъде по средата на бойното поле, което иначе минаваше за жилищен квартал.

Уеб и компания се насочиха на изток, гонени по петите от наближаващата буря. Светкавиците, гръмотевиците, вятърът и носеният на талази дъжд заглушаваха радиовръзката, объркваха тактическата разстановка и сплитаха на възел и без това изопнатите нерви на мъжете. При цялата високотехнологична обезпеченост единственото им оръжие срещу капризите на природата и неблагоприятния терен бяха краката — те просто ускориха крачка по изровения асфалт на пустата, зарината в боклук сляпа уличка. Полираните някога червени тухли на сградите от двете им страни бяха надупчени като от сипаница след безброй улични престрелки. При някои от тях се бяха сражавали добри срещу лоши, но повечето битки бяха между младоци, винаги готови да извадят пищов и на родния си брат в делба на терен за пласиране на дрога, заради някое гадже или просто ей така. В този квартал пистолетът правеше от хлапака мъж, нищо, че хлапакът вътрешно си оставаше хлапак, по детински убеден, че ако след анимационния филм по телевизията изтича от къщи и простреля другарчето си в корема, след малко другарчето ще се надигне от тротоара, за да си довършат играта.