Последният жив

Тези сцени бяха така неизличимо запечатани в паметта на Уеб, че той можеше да ги извика моментално пред очите си. Всеки от петте прецизно калибровани куршума с мек връх в магазина очакваше поредното дръпване на лагерувания в синтетични рубини спусък със сила на натиска от точно килограм и сто грама, за да се забие със скорост, два пъти по-висока от тази на звука, в плътта на следената през оптическия мерник жертва. В обхвата на неговото смъртоносно оръжие противникът в миг преставаше да бъде човешко същество и се превръщаше в труп, безвъзвратно мъртъв още преди да се е свлякъл на земята. Ала най-важните изстрели в цялата му кариера бяха онези, които не бе произвел. И тъкмо там беше тънкостта на занаята му. Това не беше работа за малодушни, за глупаци или дори за средно интелигентни люде.

Уеб поблагодари наум на снайперистите на покрива и се затича с другарите си по тъмната уличка.

Изведнъж попаднаха на някакво дете, може би към девет-годишно, без ризка, което седеше или по-точно клечеше върху голям къс бетон. Наоколо не се виждаше жива душа. Наближаващата буря бе свалила рязко живачния стълб и температурата продължаваше да пада. А детето нямаше ризка на гърба си. Дали някога бе имало? — зачуди се Уеб. Само че човек никога не знае откъде ще му дойде, затова той огледа детето от глава до пети. За щастие не се виждаше да крие оръжие. Уеб въздъхна облекчено; нямаше никакво желание да убива деца.

Момчето го гледаше право в очите. Под мъждивата светлина на единствената улична лампа, останала като по чудо невредима след всичките престрелки, лицето му се очертаваше с учудваща отчетливост. Уеб отбеляза наум мършавото му, жилесто тяло с преждевременно развити мускули. През челото на момчето минаваше продълговат белег от нож, а на едната му буза зееше сбръчкана, възпалена дупка, в която опитните очи на Уеб разпознаха неотдавнашна огнестрелна рана.

— Проклятие и триста дяволи! — тихо каза детето с уморен възрастен глас, после се засмя или по-точно се изкиска зловещо. Думите му и този нечовешки смях отекнаха в главата на Уеб като рязък удар на чинели; без да знае защо, той усети как кожата на тила му настръхва. Не че за пръв път виждаше изоставено дете; светът беше пълен с отчаяни, обезверени сираци, но подсъзнателно нещо му казваше, че трябва да бъде нащрек. Може би просто му се бе събрало твърде много напоследък; но пък, от друга страна, сега ли бе моментът да мисли за това?

Пръстът на Уеб почти, но не съвсем, допираше спусъка на карабината; с пъргави, котешки стъпки той продължи напред, като се опитваше да прогони образа на момчето от съзнанието си. Макар самият той да беше по-скоро мършав и да не можеше да се похвали с едра мускулатура, Уеб имаше дълги ръце с яки пръсти и могъщи рамене. Беше най-бързият бегач от целия екип, при това надарен с огромна издръжливост. За един ден можеше да пробяга неколкократно десеткилометровия полигон с двайсеткилограмова раница на гърба. Тази бързина, ловкост и издръжливост бяха далеч за предпочитане пред големите мускули. За куршума е все едно дали се забива в мускул или в сланина. Но и най-тежкият куршум няма да ти навреди, когато не може да те стигне.

Според представите на повечето хора със своя ръст от метър и осемдесет и пет и с широките си рамене Уеб Лондон минаваше за едър мъж. Но това, което задържаше погледите на онези, които го виждаха за пръв път, беше лявата страна на лицето му. Ако трябваше да бъде честен със себе си, Уеб бе длъжен да признае, че хирурзите си бяха свършили добре работата, като се има предвид, че половината от черепа му отдолу я нямаше. При подходящо осветление — т.е. при почти пълна липса на такова — не всеки забелязваше отведнъж хлътналата яма в лицето му, изкусно изградената долна челюст и майсторски захванатия слой чужда кожа върху присадената лицева кост. Изумително добра работа, казваха всички. Но не и Уеб, разбира се.

В края на улицата спряха отново, долепени ниско до стените. До Уеб беше Теди Райнър. През безжичния микрофон-предавател, залепен за дланта му, Райнър щеше да установи за последно връзка с ТОК миг преди атаката; след това сякаш адът щеше да изригне и на никого нямаше да му е до приказки. Докато с едната си ръка стискаше карабината, с другата Уеб се пресегна и провери дали .45-калибровият „Смит & Уесън“ си е на мястото в ниско окачения кобур на дясното му бедро. Абсолютно идентичен пистолет висеше върху керамичната подложка на бронежилетката, която покриваше гръдния му кош; той пипна и него като част от някакъв неизменен ритуал, предхождащ атаката.