Последният жив

Докато рисуваше поредната фигура, разбираема само за него, Кевин трепна. Пред вратата се чуха стъпки. Когато ключът се превъртя в ключалката, той си помисли, че моментът най-после е настъпил.

Беше същият мъж, който му бе казал да не вика. Преди да го отвлекат, Кевин никога не го бе виждал. Беше добре облечен и се изразяваше културно, като използваше думи, които Кевин невинаги разбираше. Сигурно белите така си говорят, бе си казал той, макар да не бе срещал много бели хора през живота си. Мъжът попита дали Кевин се чувства добре, дали не му липсва нещо.

— Не. Вие се отнасяте добре към мен. Само дето баба ще се тревожи. Дали да не си тръгвам вече?

— Не точно сега — отвърна мъжът. Той приседна на голямата маса в средата на стаята и огледа креватчето в ъгъла. — Добре ли спиш?

— Аз винаги спя добре.

После мъжът поиска да знае за пореден път точно какво се бе случило между Кевин и оня човек в сляпата уличка — същия, който го бе хванал, бе му дал бележката и после го бе пуснал да си върви.

— Нищо не му рекох, защото нямах какво да кажа. — Тонът на Кевин звучеше по-предизвикателно, отколкото му се искаше, но мъжът му бе задавал тези въпроси и преди, той му бе отговарял все със същите думи и всичко това започваше да му писва.

— Помисли — каза спокойно мъжът. — Той е опитен полицай и може да се е хванал за нещо, което си казал, дори на теб да не ти се е сторило важно.

Кевин стисна молива в ръка, докато кокалчетата му побеляха.

— Отидох в уличката, както ми казахте. Направих, каквото ми казахте. Това е всичко. Казахте ми да вървя след тях. Казахте, че ще ме чакате в уличката. Че няма да мърдате оттам. Всичко се обърка. Не стана, както го казахте. Като го видях, щях да се напикая от страх. Вие объркахте всичко.

Мъжът протегна ръка и Кевин се сви от страх, но мъжът само го погали по рамото.

— Не сме ти казвали да ходиш в оня двор, нали така? Казахме ти просто да стоиш на едно място, за да те приберем. Всичко беше изчислено. — Мъжът се засмя. — А заради теб доста се поизпотихме, момче.

Кевин усети как пръстите на мъжа го стискат за рамото. Макар да се смееше, той изглеждаше доста раздразнен и Кевин реши да смени темата.

— Защо доведохте онова, другото момче?

— Просто така, да свърши и то нещо полезно. Да изкара малко пари също като теб. Ти не трябваше да го виждаш, но понеже не си стоеше на мястото, се наложи да променим плана. Да ускорим някои неща.

— Пуснахте го вече, така ли?

— Продължавай да говориш, Кевин. Забрави за онова момче. Кажи ми, защо постъпи така?

Как да му обясни? Когато се бе съгласил да направи онова, което искаха от него, Кевин нямаше никаква представа какво ще се случи. После, когато картечниците започнаха да стрелят, той бе обзет от смразяващ ужас, примесен с изгарящо любопитство. Любопитство да види какво бе причинил самият той — като дете, което е пуснало камък от надлеза на някоя автомагистрала, уж без зъл умисъл, колкото да се пошегува, а шегата му е станала причина за верижна катастрофа на петдесет коли. Затова, вместо да побегне, колкото му държат краката, Кевин бе отишъл до самия вътрешен двор и бе надникнал вътре. Сякаш картечниците го бяха привлекли със своето смъртоносно очарование.

— И после оня човек ми извика — каза той на мъжа. Господи, колко се бе изплашил тогава! Един от труповете внезапно бе оживял. Не само това, ами му бе изкрещял: „Не приближавай! Стой на място!“

След като разказа всичко това, Кевин погледна мъжа. Той бе направил каквото бяха поискали от него по най-простата и стара причина на света — за пари. Пари, с които да помогне на баба си и Джеръм да се преместят на по-хубаво място. Достатъчно пари, за да се почувства като човек, който помага на другите, вместо да виси на врата на някого. Баба и Джеръм го бяха предупреждавали да не приема пари за съмнителни услуги. Много от приятелите му се бяха поддавали преди и сега бяха мъртви или осакатени, в затвора или отчаяни, обезверени развалини. Сега и той се чувстваше изхвърлен на същото тъжно бунище, а беше едва на десет години.

— И тогава чу останалите да идват откъм уличката — подсказа му дискретно мъжът.

Кевин кимна, докато споменът изплува пред очите му. Беше толкова уплашен. Изневиделица се бяха появили въоръжени мъже и бяха отрязали единствения му път за бягство. Освен през двора. Поне така му се струваше. Само че онзи мъж му прегради пътя и спаси живота му. Дори не го познаваше, а му помогна. За Кевин това бе нещо нечувано.

— Как му викаха? — попита отново той.

— Уеб Лондон — отвърна мъжът. — Човекът, с когото си разговарял, се казва Уеб Лондон. Единствено той ме интересува.

— Казвам му, че нищо лошо не съм направил — обясни за кой ли път Кевин с надеждата, че като чуе още веднъж същия отговор, мъжът най-после ще си отиде и ще го остави да си рисува. — Той вика, че ако вляза в двора, ще загина. Показва ми ръката си, ранена, кърви. Аз тичам на другата страна, пък той ми вика, че и там ще ме убият. Тогава ми дава шапката и бележката. Пуска сигнална ракета и ми казва да бягам. И аз бягам.