Последният жив

Уеб отвори очи и се надигна от стола. Най-напред слезе в мазето. Дебел слой прах покриваше всичко и Уеб не намери нищо от това, което търсеше. Той се качи обратно горе и отиде в задната част на къщата, където беше кухнята. Отвори вратата към двора и видя малкия гараж; там наред с всякакви други вехтории все още се намираше древният плимут дъстър на майка му. Откъм улицата долитаха гласове на играещи деца. Той притвори очи и се облегна на телената ограда; в съзнанието му изплува хвърлената футболна топка, хилавите крачета, тичащи да я настигнат, докато малкият Уеб си мисли, че ако този път я изтърве, това ще е краят на света. Във въздуха се носи мирис на дим от дърва, примесен със сладостния аромат на прясно окосена есенна трева. Малко неща в живота са по-хубави от този неуловим, мимолетен полъх, каза си Уеб. Преди да се усетим, той минава и ето ни отново, затънали в помията на живота. Помията, която никога не е мимолетна.

Малкият Уеб тича все по-бързо и по-бързо, навън се стъмва и той знае, че майка му скоро ще го повика вкъщи. Не за вечеря, а за да го прати по съседите да проси цигари за мъжа й. Или в кварталната бакалия с два смачкани долара в ръката и с надеждата, че тъжната му история ще размекне и този път сърцето на стария жалостив мистър Стейн. Тя винаги пращаше Уеб с тази деликатна мисия, като му повтаряше за сетен път думите на старата ирландска песен, за да ги запомни и да я изпее както трябва. Откъде ли бе научила тази стара песен? Тя така и никога не му отговори на този въпрос, както никога не му обясни и произхода на собственото му име.

Уеб ясно помнеше стария мистър Стейн, с големите очила, стара жилетка и чиста бяла престилка, който учтиво приемаше смачканите банкноти от Уеби Лондон, както обичаше да му вика. След това помагаше на Уеб да избере нужната му храна за вечеря, че дори и за закуска. Разбира се, продуктите струваха много повече от два долара, но кой ти гледаше цената? Макар че старият мистър Стейн не беше толкова снизходителен по някои други въпроси.

— И да кажеш на майка си да намали това пиене! — викаше той подире му, докато Уеб тичаше към къщи с двете издути хартиени кесии. — А на тоя никаквец, мъжа й, му речи, че Господ ще го накаже за това, което прави, ако човешка ръка не го стори преди това. Ех, де тоз късмет! Всяка нощ се моля за нея, Уеби. Така да й кажеш. И на него му го кажи! — Старият Стейн беше влюбен в майката на Уеб, с което не правеше изключение от всички мъже в квартала, женени или ергени. Единственият мъж, който май не беше влюбен в Шарлот Лондон, беше вторият й съпруг.

Уеб гледаше с неприязън сгъваемата стълба за тавана, която се спускаше надолу по средата на коридора. Оттук трябваше да почне да търси, разбира се, само дето никак не му се качваше горе. След кратко колебание той се пресегна, хвана дръжката и смъкна стълбата надолу. Щракна лампата и погледът му пробяга по всички тъмни ъгли на таванското помещение. Той още веднъж си пое дълбоко дъх и си каза, че хленчещите страхливци никога нищо не постигат в живота, но той не е хленчещ страхливец — той е голям, храбър мъж, командос с деветмилиметров пистолет, затъкнат в колана. Залови се за работа и през следващия един час прекара през ръцете си повече подробности от своята лична и семейна история, отколкото му беше приятно.

Училищните годишници си бяха на място, със скованите снимки на правещи се на по-възрастни от годините си момчета и момичета, които само след броени години щяха отчаяно да се опитват да постигнат точно обратния ефект. Уеб се зачете в нечетливите драскулки на съучениците си, описващи грандиозните им планове за бъдещето, които — поне доколкото той знаеше — не се бяха сбъднали в нито един случай, включително и в неговия. Старото му студентско сако и футболната му каска бяха в един кашон. Навремето можеше да разказва надълго и нашироко за произхода на всяка драскотина по нея. Сега не помнеше дори номера на състезателната си фланелка. Той продължи да рови из разни стари, ненужни учебници и училищни тетрадки, в които нямаше нищо друго освен нескопосни рисунки, дело на отегчена до смърт ръка. На неговата ръка.

В единия ъгъл имаше скрин с дрехи от последните четири десетилетия, които събираха прахоляк, мухъл и дупки от молци. Имаше и стари грамофонни плочи, извити от жега и студ. Имаше кутии с картички на бейзболни и футболни знаменитости, каквито децата си разменяха по негово време. Сега те като нищо можеха да струват цяло състояние за колекционери, ако Уеб не ги бе използвал навремето като мишени за дартс или за пневматичната си пушка. Имаше и части от велосипед, за който Уеб смътно си спомняше, че бе притежавал по същото време, когато бе имал и половин дузина електрически фенерчета. Имаше и една глинена фигурка, скулптирана от майка му — доста умело, между другото, — но толкова малтретирана от баща му, че бе изгубила очите, носа и ушите си.

Тъжни спомени от едно съвсем обикновено американско семейство, което в някои отношения беше всичко друго, но не и обикновено.