Последният жив

Уеб прекъсна линията и се наруга наум, задето току-що бе загубил последната си връзка в Бюрото. Бе постъпил като пълен идиот, но пък и този Бейтс си го биваше да къса нервите на хората. Само като си помисля, че всъщност му се обадих да му благодаря за пресконференцията, каза си Уеб.

20

Клеър се протегна и с усилие сподави прозявката си. Сутринта бе станала рано, а предишната вечер бе работила до късно. Това вече се бе превърнало в навик в живота. Тя се бе омъжила на деветнайсет за ученическата си любов, на двайсет вече бе станала майка и на двайсет и две се бе развела. През следващите десет години заветните дипломи по медицина и психиатрия й бяха коствали повече усилия и лични жертви, отколкото й се искаше да си спомня. За едно нещо не съжаляваше — за дъщеря си, вече първа година студентка в колежа. Меги Даниълс израстваше като здраво и интелигентно момиче, което добре се оправяше в живота. Баща й, бившият съпруг на Клеър, категорично бе отказал да участва в отглеждането на дъщеря си, поради което му бе отказана всякаква роля и в зрелия й живот. Решението за това трябваше да си бъде на Меги, но досега тя не се бе интересувала много от баща си, а самата Клеър се бе справила отлично с ролята на самотна майка. Заради това, а също и в името на кариерата си тя с готовност бе пожертвала някогашните си социални контакти и личен живот.

Тя отвори папката и прегледа бележките си. Този Уеб Лондон беше извънредно интересен обект за всеки изследовател на човешката психика. От малкото информация, която Клеър бе успяла да събере, преди той внезапно да напусне кабинета й, Уеб беше истински каталог на лични психологически проблеми. От очебийните травми, понесени в детството, до обезобразеното му лице и опасната му професия, която беше толкова важен стимул в неговия живот — наистина, един психотерапевт можеше да посвети цялата си кариера на такъв пациент. Мислите й бяха прекъснати от почукване на вратата.

— Да!

Вратата се отвори и на прага застана един от колегите й.

— Ела да видиш нещо, което ще те заинтересува.

— Какво има, Уейн? Тъкмо сега съм заета.

— Пресконференция на ФБР. Уеб Лондон. Видях го тук оня ден. Беше при теб, нали?

Тя се намръщи на въпроса му и не отговори, но стана и го последва в приемната, където имаше малък телевизор. Неколцина от другите психиатри и психотерапевти, чиито кабинети се намираха на етажа, включително и Ед О’Банън, вече се бяха събрали и гледаха. Беше обедно време и при никого нямаше пациент. Някои дъвчеха сандвичи.

През следващите няколко минути Клеър успя да вникне много по-дълбоко в живота и кариерата на Уеб Лондон. Когато го видя на болничното легло, с лице и тяло, покрити с превръзки, тя уплашено вдигна ръка към устата си. Този мъж бе преживял много, далеч повече, отколкото се полагаше на едно човешко същество. Когато пресконференцията завърши и хората се разотидоха по кабинетите си, тя спря О’Банън.

— Ед, помниш ли, когато ти казах, че приех Уеб Лондон в твое отсъствие?

— Разбира се, Клеър. Дори съм ти благодарен. — Той понижи глас. — За разлика от някои други колеги на теб ти имам доверие, че няма да ми отмъкнеш пациентите.

— Благодаря ти, Ед. Работата е там, че Уеб ме заинтригува. Освен това ние много добре си паснахме. — Тя продължи твърдо: — Искам аз да поема сеансите му.

Изненадан и объркан, О’Банън поклати глава.

— Не мисля, че би било правилно. Аз отдавна се занимавам с Лондон, той е тежък случай. Ние така и не изчерпахме проблема, но ми се струва, че при него има ясно изразен едипов комплекс.

— Разбирам всичко това. Просто много бих желала да се заема с неговия случай.

— Оценявам интереса ти, но той е мой пациент, а както знаеш, съществуват определени изисквания за приемственост при лечение. Например да не се сменя лекарят.

Клеър си пое дълбоко дъх и каза:

— Не можем ли да оставим на Уеб да реши това?

— Моля?

— Просто да го попитаме кого от нас двама ни предпочита?

— Мисля, че това не е необходимо.

— Ние доста добре се разбираме, Ед, а освен това ми се струва, че няма да е зле още едни очи да огледат случая.

— Нещо не ми харесва намекът ти, Клеър. Моята квалификация е извън всякакво съмнение. Ако не знаеш, аз съм служил във Виетнам, занимавал съм се с психотравми у военнослужещи, преживели шок на бойното поле. Лекувал съм военнопленници, обработвани с психотропни средства, и то винаги напълно успешно.

— Уеб не е военнослужещ.

— Отрядът за борба с тероризма е толкова военизиран, колкото изобщо може да бъде една цивилна агенция. Познавам тази порода хора и говоря техния език. Смятам, че съм идеално квалифициран, за да се справя със случая.

— Не казвам, че не си. Уеб обаче сподели, че не се чувства съвсем удобно с теб. А сигурно ще се съгласиш, че интересите на пациента са над всичко.

— Нямам нужда от твоите лекции по професионална етика. — Той се спря за момент. — Наистина ли той каза, че не се чувства съвсем удобно с мен?

— Да, но според мен това е, защото, както ти сам се изрази, той е тежък случай. — Тя леко докосна О’Банън по рамото. — Е, ще му се обадиш ли?

О’Банън въздъхна дълбоко.