Последният жив

Седнал на пода, той разсъждаваше върху станалото. Не че бе очаквал тя да му се извини, задето предния ден се бе нахвърлила така върху него. Най-много го заболя, че Джули просто искаше той да й се махне от главата. Не ми се обаждай повече, ако обичаш. Дали всички съпруги на загиналите му другарите изпитваха същото? Нито Деби, нито Синди, нито някоя от останалите му се бе обадила да го пита как е. После си припомни, че тяхната загуба беше много по-голяма от неговата собствена. Та те бяха загубили мъжете си! А той — просто бойни другари. Уеб предполагаше, че разликата е огромна. Само дето на нето не му изглеждаше така.

Той пребяга през улицата до денонощния супермаркет и си купи чаша кафе. Навън се бе застудило и ръмеше. Денят бе започнал слънчев и ведър, а завършваше мрачен и студен. Толкова характерно за тази част от страната. И толкова подтикващо към самоубийство онези, които и без това са склонни към това.

Уеб се върна в стаята си, седна на пода и отвори картонената кутия. Документите бяха влажни, някои леко мухлясали, а малкото снимки — пожълтели и оръфани. Но за него всичко беше ново и омагьосващо! Досега той не бе предполагал, че майка му пази толкова спомени от първия си брак. Никога не му бе идвало на ума да претърси къщата, за да ги открие. Защо — сам не знаеше. Може би отношенията с втория му баща бяха убили у него всякакъв интерес към бащите въобще.

Той разпръсна снимките във ветрило на пода и ги разгледа една по една. Баща му Хари Съливан беше красив мъж. Висок и широкоплещест, с вълниста черна коса, намазана с брилянтин, той го гледаше самоуверено от снимката. Приличаше на киноактьор от 40-те години, самоуверен и внушителен, с насмешливо пламъче в сините си очи. Уеб чак сега разбираше с какво бе привлякъл младата му тогава майка, при всичката й интелигентност и сексапил, начетеност и познания за света. Той се запита как ли би изглеждал баща му сега, след годините, прекарани в затвора, след десетилетията на авантюризъм и безпътица.

На друга снимка Съливан беше обгърнал с ръка тънката талия на Шарлот. Ръката му беше толкова дълга, че обхващаше целия й гръден кош, а пръстите му бяха точно под гърдите й, може би дори леко ги докосваха. Двамата изглеждаха много щастливи. Шарлот Лондон с карираната си поличка и вдигната нагоре коса изглеждаше по-красива, чаровна и радостно развълнувана, отколкото Уеб я бе виждал когато и да било на живо. Сигурно е и от младостта, каза си той. Двамата още не бяха изпитали всички несгоди, които ги очакваха. Уеб потърка с ръка бузата си. Не, каза си той, несгодите не са хубаво нещо и далеч невинаги укрепват духа. Като гледаше майка си толкова красива на снимката, Уеб не можеше да повярва, че отдавна е мъртва.

Навън дъждът се лееше като из ведро, а Уеб седеше в стаята си в мотела, отпиваше от кафето и разглеждаше нещата от кутията. Извади брачното свидетелство на родителите си. Учуди се, че майка му го е запазила. После си каза, че все пак това бе първият й брак, колкото и зле да бе завършил. Подписът на баща му се оказа изненадващо ситен за такъв едър, самонадеян мъж. А беше и несръчно надраскан, сякаш Хари Съливан се бе срамувал да напише собственото си име и не знаеше как да оформи буквите. Почерк на неук човек, заключи Уеб.

Той остави брачното свидетелство и вдигна друга хартийка. Някакво писмо. Най-отгоре беше отпечатано логото на един затвор в Джорджия. Документът беше с дата приблизително една година след като майка и син бяха избягали от човека, който щеше да свърши в затвора. Писмото беше написано на машина, но отдолу се виждаше собственоръчният подпис на Хари Съливан. Този път подписът му беше по-смел, буквите по-едри и завършени, отколкото на брачното свидетелство, сякаш човекът се бе самообразовал междувременно. Разбира се, той бе имал достатъчно „свободно“ време в затвора.

Писмото беше съвсем кратко. То представляваше извинение пред Шарлот и Уеб. Авторът му се заричаше, след като излезе от затвора, да стане нов човек. Да заслужи доверието им. Всъщност Хари Съливан пишеше, че ще се постарае да изпълни обещанията си. Уеб трябваше да признае, че за човек, бавно гниещ в затвора, баща му бе проявил брутална откровеност. Самият Уеб бе провел достатъчно разпити на затворници, за да знае, че при вида на железните решетки и тежките резета, пред перспективата на живот без бъдеще всеки е готов да лъже най-безсрамно, сякаш се надява, че това ще облекчи някак си съдбата му. Уеб се запита дали баща му бе получил заявлението за развод наскоро след написването на това писмо. Как ли се отразява нещо такова на един затворник? Не стига, че свободата ти е отнета, а изведнъж съпругата и детето ти те изоставят. Какво ти остава тогава? На Уеб не му минаваше и през ум да вини майка си за взетото решение. Ала тези малки трохи семейна история събудиха у него чувство на жалост и към Хари Съливан, където и да беше сега, жив или мъртъв.