Последният жив

— Аз бях във Виетнам, знаеш. Не на фронта, аз и там служих като психиатър. Но съм срещал много хора. По време на битка стават такива неща, каквито не можеш даже да си въобразиш. Е, човек като теб сигурно ще заякне още повече от бойния стрес. Лекувал съм военнопленници, които ония мръсници от Виетконг бяха обработвали с психотропни средства. Какво ли не бяха преживели горките — физически и психически изтезания, карцер за най-малкото провинение, лишаване от всякаква морална и физическа опора. Ония контролираха дори съня им, казваха им в каква поза да лежат. Тъмничарите ги насъскваха един срещу друг в името на колектива, каквото и да означаваше това според тях. Разбира се, между нас, психиатрите, не е прието да си крадем един друг пациентите. Честно казано, постъпката на Клеър леко ме изненада. Сигурен съм обаче, че и тя мисли като мен: най-важното е интересът на пациента. Така че, ако някога решиш да се върнеш при мен, аз ще те приема. — Той потупа Уеб по рамото, удостои го с поглед, който би трябвало да бъде окуражаващ, и си влезе в кабинета.

След няколко минути Клеър подаде глава от своя кабинет, видя го и двамата заедно си направиха кафе. В това време от стаичката, където се помещаваха електрическите и телефонните табла на етажа, излезе униформен техник по поддръжката и си тръгна.

— Проблеми ли имате? — попита Уеб.

— Не знам, току-що пристигам — отвърна Клеър.

Докато си правеха заедно кафе, Уеб огледа жената. Клеър беше облечена с блузка и пола до коляното, която разкриваше стройните й, загорели прасци и тънките глезени, но косата й, макар и къса, беше разчорлена и в безпорядък. Тя проследи погледа му и приглади с ръка стърчащите кичури.

— Сутрин обикалям пеша около квартала, за да се раздвижа. Тоя вятър и влагата във въздуха не се отразяват добре на косата. — Тя отпи от кафето и добави още захар. — Готов ли си?

— По-готов не бих могъл да бъда.

В кабинета си Клеър прелисти две папки, докато погледът на Уеб се спря на един чифт маратонки в ъгъла. Сигурно с тях се раздвижва, помисли си той. После погледна неспокойно към нея.

— Най-напред, Уеб, искам да ти благодаря, че ми се довери да поема твоето лечение.

— И аз не знам защо го направих — отвърна искрено той.

— Каквато и да е причината, ще се постарая да оправдая доверието ти. — Тя вдигна от бюрото една малка папка. — Това е цялата документация по твоя случай, която ми предостави доктор О’Банън.

Уеб се опита да се усмихне.

— Предполагах, че папката ми ще е доста по-дебела.

— Да ти кажа право, и аз мислех така — изненадващо отвърна Клеър. — Тук са бележките от няколко редовни сеанса; предписал ти е разни лекарства, антидепресанти, нищо необичайно.

— Е? Това добър знак ли е или лош?

— Добър, стига да са ти помогнали. Предполагам, че са, щом си се върнал към пълноценен живот.

— Но?

— Но може би твоят случай заслужава да бъде проучен малко по-подробно. Изненадана съм, че О’Банън не те е подлагал на хипноза. Много е добър по тази част и обикновено предписва хипноза като част от курса на лечение. Всъщност той води специален курс в университета „Джордж Вашингтон“ и веднъж на всеки няколко години хипнотизира показно по някой студент. Кара го например да изключва от съзнанието си определена буква от азбуката, така че, като види написана думата „ток“, да прочете „то“. Или пък му внушава, че около ухото му лети комар, такива разни работи. В нашата професия това е обичаен метод за предизвикване на визуални или слухови халюцинации.

— Спомням си, че с О’Банън говорихме за тези неща още при първата ни среща. Само че аз отказах да се подложа и той не настоя повече — каза сухо Уеб.

— Разбирам. — Клеър вдигна от бюрото друга, много по-дебела папка. — Това е официалното ти досие от Бюрото — отвърна тя в отговор на питащия му поглед.

— Така и предположих. Само че тази информация не е ли секретна?

— Още когато си приел да се подложиш на психотерапия, си подписал декларация, че не възразяваш. Личното досие на пациента се предоставя на психотерапевта за ползване. Разбира се, без строго секретната информация. Ние нямаме достъп до всички данни, с които разполага един щатен агент на ФБР. Когато ти реши да се прехвърлиш при мен, доктор О’Банън ми даде досието ти.

— Честито! — Уеб изпука с пръстите на ръцете си и я погледна очаквателно.

— Вторият ти баща Реймънд Стоктън е починал при падане вкъщи, когато си бил на петнайсет години. При първото ни събеседване не спомена това.

— Така ли? Аз пък мисля, че ти го бях казал. Но тогава ти не си водеше бележки, така че не можеш да си сигурна.

— Повярвай ми, Уеб, такова нещо щях да запомня. Освен това ти ми каза, че с втория ти баща сте се разбирали добре, така ли беше? — Тя погледна записките си.

Уеб усети как сърцето му заби по-бързо, а страните му пламнаха. От него нямаше да излезе убедителен свидетел. Тя току-що го бе уличила в лъжа, сякаш го бе зашлевила през устата.

— Имахме някои противоречия, но кой ли няма?