Последният жив

— Стори ми се, че бяха минали години. Но всъщност не бях лежал толкова дълго. Преди още да започне стрелбата, аз донякъде се бях опомнил. Можех вече да движа ръцете и краката си, но те ужасно ми пареха. Както когато си спал накриво и крайниците ти са изтръпнали, и после кръвта се раздвижва по вените, нали разбираш? Не че в този момент толкова ми бяха нужни, нямаше къде да ходя.

— Значи ти се съвзе без външна помощ, както без видима външна причина получи и пристъпа? Да нямаш увреден нерв някъде на гръбнака? Такива неща се случват при тренировки и могат да предизвикат частична парализа.

— Нищо такова няма. Ако не си в идеална физическа форма, не те допускат до бойна задача.

— И когато чу картечниците да гърмят, изтръпването на тялото ти премина?

— Да.

— Нещо друго?

— Онова хлапе. Виждал съм хиляди като него. И все пак то не беше като останалите. Не мога да го избия от съзнанието си. Не защото имаше огнестрелна рана, такива съм виждал с хиляди. Не знам. Когато картечниците загърмяха, отново го видях. Беше клекнало на края на уличката. Ако направеше още една крачка напред, куршумите щяха да го срежат на две. Аз му извиках да се дръпне назад. Пропълзях до него. Видях, че е смъртно уплашено. От едната страна се чуваше приближаването на екип „Хотел“, а от другата ония проклети картечници не спираха да стрелят. Усещах, че хлапето се готви да претича през двора, а там щеше да си намери смъртта. Не можех да допусна това, Клеър. Тази нощ и бездруго загинаха твърде много хора. Изведнъж хлапето скочи, аз също скочих и го пресрещнах във въздуха, и трябваше да го успокоявам, защото то се развика, че нищо не е направило, а когато едно дете твърди това, то, разбира се, крие нещо.

Той си пое дъх и продължи:

— И така, аз го успокоих малко. То попита дали целият екип е загинал и аз казах „да“. После му дадох шапката си и бележката и изстрелях сигналната ракета. Знаех, че иначе хората от „Хотел“ може да го застрелят, като го видят, че тича към тях. Не исках това дете да загине, Клеър.

— Прекарал си ужасна нощ, Уеб, но трябва да си горд, че поне си спасил детето.

— Трябва ли наистина? Защо го спасих? За да се върне на улицата? Виж какво, това не е случайно дете. Братче е на Големия X, гангстер и наркотрафикант. С такъв по-добре да си нямаш работа. Та значи съперниците на Големия X се опитват да го отстранят, а братчето му за малко не загива заради това.

— Смяташ, че са замесени враговете на Големия X или както там му викат?

— Не е изключено. — Той помълча, мислеше дали да го сподели с нея. — После някой подмени детето. В тъмната уличка.

— Подменили са детето? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че този Кевин Уестбрук, когото спасих в уличката, и детето, което е предало шапката ми и бележката на екип „Хотел“, не са едно и също дете. Хлапето, което изчезна от мястото на инцидента, не е същият Кевин Уестбрук, когото спасих.

— Какъв е смисълът на всичко това?

— Ето, за въпрос като този в телевизионно състезание получаваш шейсет и четири хиляди долара. Нямам никаква представа и усещам как полудявам. Знам само, че спасих живота на Кевин Уестбрук, а детето, с което са го заменили, разправяло на екип „Хотел“, че съм страхливец. Защо?

— Имам чувството, че момчето се е опитвало нарочно да те дискредитира.

— Едно хлапе, което дори не познавам? — Уеб поклати глава. — Някой се опитва да ме дискредитира, в това няма съмнение, и този някой е казал на детето какво да говори. След това той идва на мястото на инцидента и най-спокойно отвежда фалшивия Кевин в неизвестна посока. Най-вероятно второто дете е вече мъртво. А може би и истинският Кевин.

— Имам чувството, че всичко е било много добре планирано — каза Клеър.

— Бих желал да знам защо.

— Можем само да опитаме, Уеб. Аз ще ти помогна с каквото мога, но такива разследвания са доста над възможностите ми.

— А вероятно и над моите. От осем години вече не работя като следовател. Някогашните ми инстинкти са доста ръждясали. — Той нервно въртеше пръстена на ръката си. — О’Банън ми изнесе един урок за посттравматичния синдром у военнослужещите.

Клеър вдигна вежди.

— А, така ли? За виетнамската разновидност? — Тя с усилие сдържаше усмивката си.

— Явно не му беше за пръв път да изнася тази лекция. Но ти също ли мислиш, че това, моето, е посттравматичен синдром? Искам да кажа, ако не се брои случката с детето?

— Рано е да се каже, Уеб.

— Знам, че някои войници превъртат. Като стрелят по теб, няма как да не превъртиш. Това е напълно разбираемо.

Тя го наблюдаваше внимателно.

— Но?

Той заговори бързо: