Последният жив

— Тук има цели страници с оплаквания за физическо насилие. Някои подадени от съседи, други лично от теб. Всички до един против Реймънд Стоктън. Това ли наричаш „някои противоречия“? — Уеб се изчерви и ядоса едновременно, но тя бързо добави: — Не те иронизирам. Просто искам да разбера какви са били отношенията ви с този човек.

— Няма нищо за разбиране. Просто нямахме отношения.

Клеър отново погледна бележките си; докато тя прелистваше досието му, Уеб следеше всичките й движения с нарастваща боязън.

— Къщата, завещана от майка ти, същата ли е, в която почина Стоктън? — Уеб не отговори. — Уеб! Тази къща…

— Чух въпроса ти — сопна се той. — Да, същата е, и какво от това?

— Просто питам. А възнамеряваш ли да я продадеш?

— Теб пък какво те засяга? Да не би през свободното си време да работиш като брокер на недвижими имоти?

— Просто ми се струва, че имаш някакъв проблем с тази къща.

— Не беше най-приятното място да си прекара човек детството.

— Разбирам. Но често човек трябва да се изправи с лице срещу страховете си, за да ги преодолее и да заживее нормален живот.

— В тази къща няма нищо за преодоляване.

— Защо да не поговорим още малко за това?

— Виж, Клеър, не мислиш ли, че отиваме твърде далеч назад? Аз се обърнах към теб, защото целият ми екип е мъртъв и това ме влудява. Да се придържаме към темата! Да забравим миналото. Да оставим тази къща на мира и да не споменаваме бащи и така нататък. Всичко това няма нищо общо с темата, с мен самия.

— Напротив, има много общо с това, което си. Без да съм разбрала миналото ти, аз не мога да ти помогна с настоящето. Още по-малко с бъдещето. Толкова е просто.

— Защо не ми дадеш някакви хапчета и да приключваме, а? Така и Бюрото ще е доволно, и аз ще си оправя мозъка, и ти ще си свършила добра работа.

— Не става така, Уеб — поклати глава Клеър. — Аз искам да ти помогна. Мисля, че мога. Но и ти трябва да ми помогнеш. По тези въпроси не правя компромиси.

— Аз пък си мислех, че според теб имам посттравматичен синдром или нещо такова. Какво общо има тук вторият ми баща?

— Това, за което говорихме, е едно от възможните обяснения за случилото се с теб в онази тъмна уличка. Не съм казвала, че е единственото обяснение. Ако наистина искаме да се справим с проблемите ти, сме длъжни да изследваме всички възможности.

— Проблемите ми. Така, както го казваш, звучи толкова просто. Сякаш имам младежки пъпки и трябва да ги мажа със спирт.

— Можем да използваме и друга дума, ако предпочиташ, но не вярвам това да промени нещо.

Уеб закри лицето си с длани и заговори през процепите между пръстите си:

— Какво, по дяволите, искаш от мен?

— Истината в рамките на възможното. Аз мисля, че ти си честен човек, Уеб. Просто ми се довери, това е.

Уеб свали ръцете си от лицето.

— Добре тогава, чуй истината. Стоктън беше гнусно влечуго. Наркоман и пияница. Животът му беше замръзнал някъде в шейсетте години, в епохата на битниците. Работеше в някаква мухлясала канцеларийка, където беше длъжен да носи костюм по осем часа на ден, а през останалото време се изживяваше като втори Дилан Томас или нещо подобно.

— Искаш да кажеш, че е бил разочарован мечтател и идеалист или по-скоро се е преструвал?

— Опитваше се да се представя за по-голям интелектуалец, дори за по-талантлив от майка ми, но разликата между двамата беше от небето до земята. Стиховете му бяха пълен боклук, така и не успя да издаде дори един ред. Единственото нещо, по което приличаше на Дилан Томас, беше къркането. Явно си мислеше, че вдъхновението се продава в бутилки.

— И така, той биеше майка ти? — Тя потупа с ръка папката.

— Така ли пише вътре?

— Всъщност най-интересно е онова, което не го пише. Майка ти никога не е подавала официална жалба срещу Стоктън. Ти и съседите да, но не и тя.

— Ами щом няма, значи не е подавала.

— Той биеше ли я? — запита отново Клеър и Уеб отново не отговори. Той седеше и гледаше втренчено огъня. — Или само теб биеше? — Уеб бавно вдигна поглед към нея, но не каза нищо. — Значи само теб. И майка ти допускаше това?

— Нея повечето време я нямаше. Тя бе направила голяма грешка, задето се бе омъжила за него. После бе осъзнала грешката си и го избягваше.

— Разбирам. Но явно не е мислила за развод.

— Веднъж вече се бе развеждала. Мисля, че нямаше желание да преживее още веднъж същото. По-лесно й беше просто да се качи в колата и да изчезне в нощта.

— Като те остави с мъжа, за когото е знаела, че те тормози? А ти как се чувстваше при това положение? — Уеб не каза нищо. — Ти говори ли изобщо някога с нея? Каза ли й как си се чувствал тогава?

— Нямаше смисъл. За нея този човек не съществуваше.

— Тя се опитваше да се освободи от спомена за него, така ли?

— Както искаш го кажи. Ние просто не разговаряхме за това.

— Когато той почина, ти беше ли вкъщи?

— Може би. Не си спомням. Като че ли и аз съм се освободил от спомена.

— В досието ти пише, че баща ти бил паднал. Как точно падна?