Последният жив

Уеб сгъна писмото и прекара следващите два часа, заровен в останалото съдържание на кутията. Повечето неща нямаха никаква стойност като следи за сегашното местонахождение на баща му, но Уеб им отдели известно време, за да усети по-добре този непознат. Накрая стисна в ръцете си два документа, които може би щяха да го отведат в някаква посока. Единият беше отдавна изтекла шофьорска книжка със снимка на баща му, а другият — много по-ценен — картата му за социална осигуровка. От това със сигурност щеше да излезе нещо.

Уеб преглътна гордостта си, позвъни на Пърси Бейтс и най-смирено му поднесе извиненията си. После му каза името на баща си, номера на социалната му осигуровка и приблизителната дата на влизането му в затвора в Джорджия.

— Кой е този? — поиска да знае Бейтс.

При кандидатстването си в Бюрото Уеб трябваше да попълни в съответния формуляр името на действителния си баща заедно с някои допълнителни данни. Той бе помолил майка си за повече информация, но тя категорично бе отказала да разискват въпроса. Тогава Уеб бе отговорил на интервюиращите, че не знае нищо за баща си и не може да им помогне да го открият. С това въпросът бе приключен. Уеб премина предварителните проверки и бе готов за служба.

— Един човек, който ме интересува — отвърна той на Бейтс.

— Има ли връзка с разследването?

— Не. Нали ти сам ми каза да не се бъркам повече там? Все пак, ако ми направиш тази услуга, ще съм ти благодарен.

Бейтс каза нещо от рода на „ще видя какво мога да направя“.

Уеб затвори кутията и я тикна в един ъгъл. После извади мобилния телефон и набра кода на домашния си телефонен секретар. От инцидента в оня вътрешен двор не го напускаше едно странно усещане. Когато чу първото съобщение, се зарадва на бдителността си. Беше Деби Райнър; питаше го дали не би желал да прескочи на вечеря още същата вечер. Той веднага й се обади и потвърди. Деби бе гледала пресконференцията и филма.

— Никога не съм се съмнявала в теб, Уеб — каза му тя.

Той въздъхна дълбоко. Изведнъж животът му се стори много по-хубав.

Той извика на дисплея на телефона си желания номер. Вече минаваше пет, така че Клеър Даниълс едва ли щеше да е в кабинета си. Пръстът му се поколеба, преди да натисне бутона за избиране. После все пак й позвъни. Намери я в колата й на път за вкъщи.

— Ще те приема още утре сутринта — каза му тя. — Точно в девет.

— Да разбирам ли, че си решила всичките ми проблеми?

— Е, доста съм бърза, но не чак толкова. — Забележката й го накара да се усмихне. — Благодаря ти, че ми позволи да те поема като пациент. Знам, че всяка промяна е трудна.

— Промяната не е страшна, Клеър. Страшна е лудостта. Хайде, до утре в девет.

21

Вечерята с Деби Райнър и децата й протече много по-вяло, отколкото се бе надявал. Там беше и Каръл Гарсия заедно с едно от нейните деца. Насядаха около масата и заговориха на разни дребни, незначителни теми, избягвайки почти всичко, което имаше отношение към опустошения им живот. Когато Каръл и детето й се прекръстиха преди вечерята, Уеб си спомни какво бе казвал на Дани Гарсия преди всяка бойна задача. Но на глас каза само:

— Бихте ли ми подали картофите?

Членовете на ОБТ по правило не подтикваха съпругите си към участие в групи за взаимопомощ, понеже не искаха жените им да ги одумват в тяхно отсъствие. По време на тренировки и бойни задачи всеки оперативен агент разкриваше всякакви страни на характера и личността си, някои от които не особено приятни. Ако някой от тях неволно се изтървеше да каже нещо в семейството си, това щеше незабавно да се разнесе като клюка между жените, особено ако бяха добре организирани. Освен това те много държаха да спестят на съпругите си излишни тревоги в резултат от невярна информация, слухове и спекулации за местонахождението, мисията и съдбата на мъжете им или дори дали са живи или мъртви.

Децата седяха с наведени глави по местата си, ровеха отегчено в чиниите и очевидно предпочитаха да са където и да е, само не там. С Уеб — техния стар приятел, който си бе играл с тях като малки, бе ги носил на конче и им се бе радвал, докато растяха пред очите му — те се държаха, сякаш не го познаваха. Всички, дори седемгодишната дъщеричка на Деби Райнър, която бе влюбена в него от мига, в който се бе родила, изглеждаха облекчени, когато той се надигна и започна да се сбогува.

— Обаждай се! — каза Деби, като набързо го целуна по бузата. Каръл само му махна от безопасно разстояние, докато синът й се притискаше със стъклен поглед до широкия й ханш.

— Да, да, разбира се — отвърна Уеб. — Хайде, всичко хубаво. Благодаря за вечерята. Ако имате нужда от нещо, звъннете. — Той се качи във форда и потегли със съзнанието, че едва ли ще ги види някога повече. Време беше да продължи напред, това бе посланието на тази вечеря.

Точно в девет на следващата сутрин Уеб прекрачи прага на Клеър Даниълс. Първият, когото видя, беше д-р О’Банън.

— Уеб, радвам се да те видя. Искаш ли кафе?

— Знам къде е. Ще си налея сам, благодаря.